— Със сигурност е имал — изтъкна Данс.
— Да. Значи може би е станало чрез друг затворник, който е излязъл на свобода. Трябва да проверите тази следа.
— Дойде ми наум. Разговарях с директорката ви. Каза ми, че през последния месец са били пуснати само двама и надзорниците им са ги проверили тази сутрин. Може да са предали послание на всекиго. Сега проверяваме тази възможност.
Уотърс не беше донесъл нищо, затова Данс попита:
— Не получихте ли искането ни за всички вещи от килията му?
Надзирателят се умърлуши. Поклати глава и сведе очи.
— Получихме го, госпожо, но беше празна. Нямаше нищо. От няколко дни е празна. — Вдигна поглед, стисна устни, сякаш се двоумеше. Пак сведе очи и добави: — Не го усетих.
— Какво не сте усетили?
— Работил съм в „Сан Куентин“, „Соледад“ и „Ломпок“ и в още пет-шест затвора. Научаваме се да забелязваме разни неща. Вижте, ако се готви нещо сериозно, килията на затворника се променя. Изчезват разни неща. Понякога това е признак, че подготвят бягство или пък че са направили някоя беля, за която не искат да разберем. Защото знаят, че ще огледаме килията под микроскоп, ако трябва.
— При Пел обаче не ви е направило впечатление, когато всичко от килията е изчезнало.
— От „Капитола“ никога не е имало бягство. Няма как да стане. Пък и толкова внимателно ги наблюдаваме, че е почти невъзможно някой да убие съкилийник. — Надзирателят се изчерви. — Трябваше да се досетя. Ако беше в „Ломпок“, веднага щях да усетя, че се готви нещо. — Потърка очите си. — Голям гаф.
— Трудно е човек да се досети — успокои го Данс. — Да свържеш почистването на килията с опит за бягство.
Той сви рамене и погледна ноктите си. Не носеше пръстени, но тя забеляза следи от венчална халка. Хрумна й, че това не е признак за изневяра, а професионална необходимост. Когато постоянно си сред опасни затворници, по-добре да не носиш нищо, което могат да откраднат.
— Изглежда, че си разбирате от работата.
— Отдавна съм в тази професия. Започнах след казармата. Оттогава все с това се занимавам. — Надзирателят потърка късата си коса и се усмихна. — Понякога ми се струва, че от цяла вечност. А понякога сякаш е от вчера. Остават ми две години до пенсия. Странно, но ще ми липсва.
Сега щеше да се отпусне, след като се увери, че няма да го мъмрят, задето не е предвидил бягството.
Данс го заразпитва къде живее, за семейството му. Беше женен и вдигна лявата си ръка, като се засмя — предположението й за пръстена се оказа вярно. Имаше две деца, и двете готови за колеж, обяви гордо.
Докато разговаряха така обаче, безпокойство обхвана Данс. Положението се оказа сложно.
Тони Уотърс лъжеше.
Много измами успяват, защото човек просто не очаква, че ще го излъжат. Тя бе повикала Уотърс само за да получи информация за Даниел Пел, а не да го разпитва. Ако надзирателят беше заподозрян или не желаеше да сътрудничи, щеше да следи за признаци на стрес, да се задълбочава в отделни теми, докато той признае, че лъже, и накрая каже истината.
Този метод обаче може да е успешен само ако определиш поведенческия профил на разпитвания, когато не лъже, и едва след това започнеш да задаваш проблемните въпроси. Данс, разбира се, нямаше причина да го прави, защото очакваше Уотърс да говори истината.
Дори без добра представа за нормалното поведение на събеседника си обаче опитният специалист по кинесика понякога улавя лъжата. Най-изразените признаци са два: първо, лекото повишаване на тона, защото при повечето хора чувството за вина предизвиква емоционална реакция, при която гласните струни се напрягат. Другият признак са честите паузи преди и по време на отговорите, защото лъжата изисква по-усилена умствена дейност. Човек, който лъже, трябва постоянно да мисли какво той и другите са казали преди, да измисля отговори в съгласие с предишните му твърдения и онова, което си мисли, че събеседникът му знае.
В разговора с надзирателя Данс забеляза, че на няколко пъти гласът му изтъня и той правеше паузи на места, където не би трябвало да ги прави. Когато това й направи впечатление, тя се съсредоточи и върху другите особености на поведението му и установи, че те също издават неискреност: даваше повече информация от необходимото, отбягваше погледа й, смущаваше се — докосваше главата, носа и очите си — често се извръщаше.
Щом се появят съмнения за лъжа, разговорът се превръща в разпит и подходът на полицая се променя. Точно тогава Данс започна да задава въпроси за семейството му и по други теми, за които нямаше причина да лъже — за личния му живот, полуострова и така нататък. Целта й бе да установи основния поведенчески профил.