През това време тя извършваше и стандартния четиристепенен анализ на събеседника си, което щеше да й помогне да избере метод за разпит.
Първо се запита каква е ролята му в инцидента. Заключи, че в най-добрия случай Тони Уотърс крие нещо, а в най-лошия може да е съучастник на Пел.
Второ — защо лъжеше? Ясно. Не искаше да го арестуват или да загуби работата си, защото умишлено или по небрежност е улеснил бягството на Пел. Може би имаше личен или финансов интерес да помогне на убиеца.
Трето — какъв тип човек беше? Тази информация беше необходима, за да може разпитващият да нагоди собственото си поведение по заподозрения — дали да е агресивен или отстъпчив? Някои специалисти определят само дали разпитваният е интроверт или екстроверт, което дава представа колко ще бъде уверен в себе си, Данс обаче предпочиташе по-комплексен подход — следеше за личностни характеристики по системата на Майерс-Бригс, в които се включват три допълнителни двойки черти: мислещ или чувстващ, сензитивен или интуитивен, преценяващ или възприемащ.
Заключи, че Уотърс е мислещ, сензитивен, преценяващ екстроверт, което означаваше, че може да бъде по-пряма с него, отколкото с по-емоционален, затворен в себе си човек, и да използва система от поощрения и наказания, за да разобличи лъжите му.
Накрая се запита какъв вид лъжец е Уотърс. Има няколко типа лъжци: например манипулаторите, или „макиавелиевци“ (по името на безскрупулния италиански принц от Средновековието), лъжат безочливо и не виждат нищо лошо в това, използват измамата за постигане на целите си в личния живот, бизнеса, политиката или престъпленията. Има „социални“ лъжци, които лъжат за забавление, и адаптьори, които го правят, за да създават добро впечатление.
Достигна до заключението, че предвид дългогодишната му кариера на затворнически надзирател и лекотата, с която се опита да пренасочи разговора и да я отклони от истината, Уотърс спада към друга категория. Той беше „актьор“, човек, за когото е важно да държи всичко под контрол. Такива хора не лъжат често, а само ако се налага, не са толкова умели като манипулаторите, но все пак са способни лъжци.
Данс свали очилата си — с изискани тъмночервени рамки — и като се престори, че ги чисти, ги остави настрани и ги смени с втория си чифт — с по-тесни стъкла и черни стоманени рамки, „хищническите очила“, с които разпитваше Пел. Стана, заобиколи бюрото и седна на стола до Уотърс.
Специалистите по разпити наричат пространството около един човек „проксемична зона“, която се колебае в границите от „интимна“ (от петнайсет до петдесет сантиметра) до „публична“ (три метра и повече). Когато провеждаше разпити, Данс предпочиташе да се настани в „личната“ проксемична зона, на около метър от събеседника си.
Уотърс се изненада от този неочакван ход, но нищо не каза. Тя — също.
— Добре, Тони, Искам само още веднъж да уточним някои неща.
— Да, разбира се.
Той преметна единия си крак върху другия — жест, който би трябвало да изглежда небрежен, но всъщност бе агресивна защита.
Данс се върна на темата, за която знаеше, че е източник на значителен стрес у Уотърс:
— Разкажете ми пак за компютрите в „Капитола“.
— Компютрите ли?
Отговарянето с контравъпрос е класически признак за лъжа — заподозреният се опитва да печели време, за да обмисли какво цели разпитващият и как да му отговори.
— Да, какви са?
— Ами, не разбирам много от компютри. — Уотърс затропа с крак. — „Дел“, струва ми се.
— Лаптопи или обикновени?
— Имаме и от двата вида. Главно десктопи. Е, не са, да кажем, стотици… — Усмихна се съзаклятнически. — Нали знаете, икономии, едно-друго…
Разказа за последното орязване на бюджета за Управлението на затворите, което заинтересува Данс само защото бе несполучлив опит да отвлече вниманието й.
Тя се върна на темата:
— Сега за достъпа до компютрите в „Капитола“. Искам пак да ми разкажете.
— Както казах, затворниците нямат право да ги използват.
На практика това твърдение беше вярно. Той обаче не каза, че не ги използват. Ако някой иска да скрие нещо, освен чисти лъжи често използва заобиколни отговори.
— Може ли някой от тях да получи достъп до компютър?