— Не, аз… — Със закъснение осъзна, че не е споменавал да е подслушвал. — Не. Просто си говореха.
— Чувахте ли и двамата?
— Да, слушах на трети апарат.
— Кога беше това?
— Преди около месец, първия път. След това още два пъти. Вчера. Когато беше в офиса.
— Обажданията регистрират ли се?
— Не, местните не.
— Ако беше междуградски, щеше ли да бъде регистриран?
Надзирателят сведе очи към пода. Гледаше жално.
— Какво има, Тони?
— Взех му фонокарта. Обаждаш се на номер с осмица, вкарваш код и после набираш номера, който искаш.
Данс ги знаеше. Не могат да се засекат.
— Вижте, трябва да ми повярвате. Иначе не бих го направил. Ако не беше информацията… добра информация. Спасил е…
— За какво си говореха? — приятелски попита тя.
Когато разпитваният прави самопризнания, не бива да си груб. Дръж се, сякаш сте най-добри приятели.
— Ами, за разни неща. Нали се сещате? За пари по едно време.
— Какво за пари?
— Пел попита колко са спестяванията й и тя каза девет хиляди и двеста долара. И той попита: „Това ли е всичко?“
Скъпичък телефонен секс, мрачно си помисли Данс.
— После тя попита кога може да му дойде на свиждане и той каза, че идеята не е добра.
Значи не е искал тя да го посети. За да не ги видят заедно.
— Имате ли представа къде може да е жената?
— Той спомена Бейкърсфийлд. Така каза: „В Бейкърсфийлд“.
Казал й е къде живее леля му, за да вземе чука и да го пусне в кладенеца.
— А, ето, сега се сетих. Тя му разказваше за кардинали.
— Католически ли?
Той нервно се засмя.
— Не, за птици. Кардинали и колибри. Имало много в задния й двор. После за мексиканска храна. „Мексиканската храна ме успокоява“ — така каза.
— Имаше ли някакъв акцент?
— Не, доколкото си спомням.
— Гласът й нисък или висок беше?
— Нисък. Секси, може да се каже.
— Умна ли изглеждаше, или глупава?
— Бога ми, не знам. — Той вече беше изтощен.
— Има ли друго, което може да ни бъде полезно, Тони? Хайде, трябва да заловим този човек.
— Не мога да се сетя. Съжалявам.
Тя го погледна и му повярва. Надзирателят наистина не знаеше нищо повече.
— Добре. Мисля, че това е всичко засега.
Той си тръгна. На вратата спря и погледна назад.
— Извинявайте, бях малко объркан. Имах лош ден.
— Да, много лош ден — съгласи се тя.
Надзирателят остана на вратата като изгонено куче. След като не получи очакваното успокоение, си тръгна.
Данс се обади на Каранео, който отиваше в куриерската агенция „Ю мейл ит“, и му даде информацията, която бе измъкнала от надзирателя: че съучастничката няма акцент и гласът й е нисък. Това можеше да помогне на служителите да си я спомнят по-добре.
После се обади на директорката на „Капитола“ и я уведоми какво е станало. Жената помълча, след което измърмори:
— Ох!
Данс я попита дали в затвора има компютърен специалист. Директорката отговори, че има и че ще го накара да провери компютрите в административния район за влизания в Интернет или получени имейли през миналия ден. Щеше да е лесно, защото административният персонал не работеше в неделя и Пел вероятно беше единственият, влизал в мрежата (ако изобщо бе влизал).
— Съжалявам — каза Данс.
— Да. Благодаря.
Агентката имаше предвид не бягството на Пел, а последствията от това. Не познаваше директорката, но предполагаше, че за да управлява такъв строго охраняван затвор, има необходимите умения и работата е важна за нея. Жалко, че с кариерата й в системата на изправителните центрове, както и с тази на Томи Уотърс, беше свършено.
12.
Тя се справи добре, малката му красавица.
Точно бе изпълнила указанията му. Взела чука от гаража на леля му в Бейкърсфийлд (как Катрин Данс се досети за това?). Направила портфейл с инициалите на Робърт Херън. После ги хвърлила в кладенеца в Салинас. Беше се справила с изработването на фитил за запалителната бомба (каза, че било лесно, като да изпълнява рецепта за торта). Бе оставила чантата с огнеупорния костюм и ножа. Бе скрила дрехите под бора.
Пел обаче не беше убеден, че е способна да гледа хората в очите и да ги лъже. Затова не я използва за шофьор при бягството си от съда. Дори се погрижи да се махне колкото се може по-далеч от мястото. Не искаше да я спрат на някоя блокада и да издаде всичко, като започне да заеква или се изчерви от чувство за вина.