— Какво друго? — подкани го Данс.
— Не, това е всичко. Беше много срамно.
— Били, моля те да ми кажеш.
Той я погледна и очите му се напълниха със сълзи. Брадичката му затрепери.
— Какво друго стана?
Били си пое тежко дъх.
— Взе домашния ми номер. Каза, че ще ми се обади някоя вечер. Можело да е след месец, можело след шест месеца. Когато реши. Тогава с жена ми трябва да отидем в спалнята. И такова… — Думите едва излизаха от устата му. — Трябва да оставя телефона отворен, за да ни слуша. Пам трябва да говори разни неща.
Данс погледна О’Нийл, който бавно издиша.
— Ще го хванем, преди това да се случи — обеща тя.
Шофьорът избърса лицето си.
— За малко да му кажа; „Я си го начукай, мръсник. Хайде, убий ме.“ Но не можах.
— Върви при семейството си. И се махни от града за известно време.
— Почти му го казах. Истина е.
Един санитар го заведе до линейката, спряна наблизо.
— С какъв човек си имаме работа, по дяволите! — прошепна О’Нийл.
Сякаш прочете мислите на Катрин.
— Детективе, намерихме телефона — извика един полицай и се приближи. — Беше в една кофа на улицата. Батерията беше в друга, на отсрещния тротоар.
— Браво — похвали го О’Нийл.
Данс взе чифт гумени ръкавици от Ти Джей, сложи си ги, взе телефона и му сложи батерията. Включи го и прегледа информацията за последните разговори. Нямаше приети обаждания, но след бягството Пел бе звънял на пет номера. Тя ги каза на О’Нийл, който отново се свърза с техниците в шерифството.
Първият номер беше невалиден. Последователността от цифри бе непълна, което означаваше, че обаждането до мнимия съучастник с инструкции да убие близките на Били е било фалшиво. Било е просто за сплашване на шофьора.
Второто и третото обаждане бяха на друг номер — на мобилен телефон с предплатена карта. Сега той не даваше сигнал — изключен или унищожен. Последните два номера бяха по-полезни. Първият бе бюро „Справки“ с кода на Юта. Последният номер — който Пел вероятно беше научил от „Справки“ — беше на паркинг за каравани край Солт Лейк Сити.
— Бинго! — извика Ти Джей.
Данс телефонира и се представи. Попита дали са разговаряли с някого преди четирийсет и пет минути. Служителката от другата страна на линията провери и отговори, че се бил обадил някакъв човек от Мисури. Отивал на запад и се интересувал колко ще струва едноседмичен престой за малка каравана.
— Други обаждания около този час?
— Майка ми и двама от гостите ни да се оплачат от нещо. Това е.
— Онзи човек каза ли, че смята да дойде?
— Не.
Данс благодари на жената и я помоли веднага да й позвъни, ако онзи човек пак се обади. Разказа на колегите си какво е научила от служителката, после телефонира в щатската полиция на Юта — на един капитан в Солт Лейк Сити, с когото бяха приятели, и му каза какво е положението. Той обеща веднага да изпрати хора да наблюдават паркинга за каравани.
Погледът на Данс спря върху нещастния шофьор, който пак гледаше в земята. Беше й жал за него; човекът щеше да живее до края на дните си със страха, който бе изпитал днес — може би не толкова заради отвличането, колкото заради унижението от сделката с Пел.
Спомни си думите на Мортън Негъл. Били бе оцелял, но той също беше жертва на Даниел Пел.
— Да кажа ли на Овърби за Юта? — попита Ти Джей. — Новината ще му хареса.
В този момент телефонът й пак иззвъня.
— Изчакай — каза тя на младия полицай.
Вдигна. Беше компютърният специалист от затвора. Въодушевен, младежът обяви, че е открил един сайт, който Пел бил посетил. Било свързано с думите „Хелтър Скелтър“.
— Хитър ход — обяви. — Мисля, че не се е интересувал от самото словосъчетание. Използвал го е, за да намери един сайт за обяви, където хората пускат постинги за убийства и други престъпления. Казва се „Касапницата“. Разделен е на подкатегории. Едната е озаглавена „По стъпките на Бънди“, за серийни убийци. Тед Бънди, сещате ли се? „Хелтър Скелтър“ е посветена на сектантските убийства. Намерих обява, която е публикувана в събота, и мисля, че е за него.
— Значи не е написал директно адреса на „Касапницата“, така ли? — уточни Данс. — В такъв случай при обикновена проверка щяхме да открием, че е влизал там.