— Звучи много добре.
Всъщност мисълта го отвращаваше. Тя обаче му разказваше за себе си, а хората трябва да се насърчават да го правят. Напий ги, после ги остави да говорят. Знанието е по-добро оръжие от ножа.
— Това ли правиш най-много? Торти за сладкарниците?
— Ами, сладкарството най-много ми допада, защото имам повече контрол. Правя всичко сама. При другите храни зависиш от други хора, които приготвят различни части от ястието.
„Контрол — помисли си той. — Интересно.“ Постара се добре да запомни този факт.
— Понякога сервирам. Когато сервираш, получаваш бакшиши.
— Сигурно доста ти оставят.
— Да, понякога.
— Харесва ли ти?… На какво се смееш?
— Ами… Не си спомням някой — имам предвид гадже — да ме е питал дали си харесвам работата… Както и да е, сервирането си е забавно. Понякога се държа, сякаш не съм просто сервитьорка. Представям си, че това е моето парти, с мои приятели и близки.
Навън гладна чайка закръжи над купчините отпадъци, кацна тромаво и затърси нещо за ядене. Пел беше забравил колко са големи.
Джени продължи:
— Същото е, когато правя торта, да кажем за сватба. Понякога си мисля, че малките радости са най-важни. Приготвяш най-хубавата торта, която си правил, и хората се радват. О, не завинаги. Но кое може да те направи вечно щастлив?
Добра логика.
— Вече няма да хапна от друга торта, само от твоите.
Тя се засмя:
— О, разбира се, скъпи. Радвам се, че го каза. Благодаря ти.
С тези няколко думи му се стори някак си по-зряла. Тоест с повече контрол. Пел се почувства уязвен. Това не му хареса. Затова смени темата:
— Е, надявам се, че сандвичите ти харесаха. Аз ги обожавам. Искаш ли още чай с лед?
— Не, добре ми е така. Само седи до мен. Това е единственото, от което имам нужда.
— Дай да видим картите.
Тя взе чантата си и ги извади. Разгъна една и Пел я заразглежда. Забеляза, че за осем години полуостровът се е променил. Изведнъж спря, обхвана го странно усещане. Отначало не можа да си обясни точно какво. Само, че е много приятно.
После разбра: беше свободен.
Затворът, осемте години под чужда власт бяха свършили и той отново можеше да започне да живее. След като изпълни мисията си тук, щеше да се махне завинаги и да създаде друго Семейство. Пел се огледа, заоглежда другите клиенти, спря вниманието си върху неколцина: една девойка през две маси от тях, седнала с родителите си, които бяха забили погледи в чиниите си, сякаш би било мъчение, ако заговорят. Момичето, малко пълничко, лесно можеше да бъде подмамено да напусне дома си, когато обикаля само магазините или е седнало на кафе. За два дни щеше да я убеди да го последва.
На бара седеше младеж около двайсетте (ако не си носи документ за самоличност, щяха да откажат да му сервират бира). Беше изрисуван — глупави татуировки, за които вероятно вече съжаляваше — и носеше вехти дрехи, които заедно с поръчката му, която се състоеше само от супа, говореха за парични проблеми. Непрекъснато шареше с поглед и зяпаше всяка жена над шестнайсет. Пел отлично знаеше как да го завербува за броени часове.
Забеляза и млада майка, самотна, ако липсата на брачна халка бе надежден признак. Седеше присвита и гледаше тревожно — проблеми с мъжете, разбира се. Почти не обръщаше внимание на детето си в количката до нея. Не го поглеждаше и тежко му, ако заплачеше; нервите й нямаше да издържат. Зад тази поза и тъжните очи се криеше някаква драма, но това не интересуваше Пел. За него беше важно само това, че не е особено привързана към бебето. Той знаеше, че ако успее да я примами, няма да му е трудно да я раздели от детето. Така лесно щеше да стане баща.
Спомни си една приказка, която леля Барбара му беше чела веднъж в Бейкърсфийлд: „Вълшебният свирач от Хамелн“. Когато жителите на едно средновековно германско градче отказали да му платят, задето ги отървал от мишата напаст, той отвел децата им, като ги накарал да танцуват под звуците на флейтата му. Приказката бе оставила дълбоки следи у Пел. По-късно чете още за случая, фактите бяха по-различни от популярната версия на Братя Грим. Вероятно не е имало нито мишки, нито неплатени дългове; в Хамелн просто изчезнали няколко деца и никой повече не ги видял. Причините за изчезването — и както изглежда, за нехайството на родителите — оставаха загадка.