Едно възможно обяснение беше, че децата, заразени от чума или друга болест, предизвикваща подобни на танц спазми, били изведени от града, защото възрастните се боели от епидемия. Друга версия е, че Вълшебният свирач отвел децата на поклонническо пътуване и те загинали по пътя от природно бедствие или във военно сражение.
Имаше обаче и друга теория, която Пел предпочиташе. Децата доброволно напуснали родителите си и последвали Вълшебният свирач в Източна Европа, която по това време се колонизирала. Там създали свои селища под неговата абсолютна власт. Той харесваше идеята, че един човек може да е имал таланта да примами десетки (според някои сведения над сто) деца да напуснат семействата си и да стане техен настойник. Какви ли умения е имал или развивал Свирачът?
Сервитьорката го извади от унеса му, като донесе поръчката. Той се втренчи в гърдите й, после бързо премести поглед към храната.
— Изглежда много вкусно, мили — каза Джени, като гледаше чинията си.
Пел й подаде едно шишенце.
— Това е малцов оцет. Сложи върху сандвича. Само няколко капки.
— Добре.
Той отново се огледа: намусеното момиче, неспокойния младеж, замислената майка… Сега, разбира се, нямаше да се занимава с тях. Просто се радваше да види колко много възможности има. След като уреди живота си, след около месец отново щеше да тръгне на лов — по магазини и закусвални, по кафенета и паркове, по училища и студентски общежития.
Вълшебният свирач от Калифорния…
Даниел Пел съсредоточи вниманието си върху обяда и започна да се храни.
Колите летяха с бясна скорост по шосе №1.
Майкъл О’Нийл управляваше личния си автомобил, Данс седеше до него. Точно зад тях караше Ти Джей със служебен форд, две патрулни коли ги следваха. От пътната полиция и най-близкия град Уотсънвил също щяха да изпратят автомобили.
О’Нийл караше с около сто и трийсет. Можеше да вдигне и повече, но имаше голямо движение. На места шосето имаше само две платна. Използваха само светлини, без сирени.
Бързаха към ресторанта, където, противно на всички очаквания, Даниел Пел и русокосата му съучастничка спокойно обядваха.
Данс се беше усъмнила, че беглецът е тръгнал за щата на мормоните. Интуицията й подсказваше, че също като Мексико Юта е лъжлива следа, особено след като Ребека и Линда й казаха, че Пел никога не е говорил за щата, и след като намериха мобилния телефон удобно захвърлен близо до колата на куриера от „Уърлдуайд Експрес“. И най-важното — бе оставил шофьора жив, за да каже на полицията за телефона и обажданията. Сексуалната игричка, която му беше спретнал, бе възможно обяснение защо не го е убил, но Данс си даде сметка, че никой беглец, колкото и да е извратен, не би си губил времето с такива неща.
Основна роля за решението й обаче имаше разговорът с компютърния специалист от „Капитола“, който й прочете съобщението, оставено от съучастничката на Пел във форума „Хелтър Скелтър“ на сайта „Кланицата“.
„Пакетът ще е там около 9.20. Камион на УУЕна «Сан Бенито» в 9.50. Оранжева панделка на бор. Среща в магазина, където се разбрахме.“
Това беше първата част на съобщението, последни указания за бягството. Онова, което изненада Данс, бе последното изречение:
„Стаята е готова и проверявам местата около Монтерей, които поиска. Твоята красавица.“
Това за всеобщо удивление издаваше, че Пел смята да остане в околността.
Данс и О’Нийл недоумяваха. Това бе лудост. Но след като беглецът оставаше в района, Данс реши да му осигури комфорт. За целта стори нещо, което не беше правила досега. Използва Чарлс Овърби. Знаеше, че щом му каже за Юта, той ще се покаже пред медиите и ще обяви, че търсенето се премества на изток. Така Данс се надяваше, че Пел ще се почувства по-самоуверен и ще рискува да се покаже на обществено място.
Къде обаче?
Надяваше се, че отговорът се крие в разговора с Еди Чан, че от онова, което Даниел Пел е споделил пред него, ще получи представа за любимите неща, за интересите и желанията на убиеца. Сексът имал голямо значение, така твърдеше Чан, затова може би щеше да търси места за еротичен масаж, публични домове или агенции за запознанства, но на Полуострова имаше малко такива. Освен това Пел си имаше приятелка, която вероятно щеше да задоволи нагона му.
— Какво друго? — бе попитала Данс.
— О, спомням си още нещо — отвърна Чан. — Храната.