Изглежда, че Даниел Пел много си падаше по морска храна, особено по един вид дребни рибки, известни като писийки. На няколко пъти бе споменавал, че по централното крайбрежие има само няколко ресторанта, където умеят да ги приготвят добре. Имаше специални изисквания как трябва да бъде сготвена рибата. Данс записа имената на ресторантите, които Чан си спомни. Три от тях бяха затворени през годините, докато Пел беше зад решетките, но два още работеха — на Рибарския кей в Монтерей и в Мос Ландинг.
Нестандартната задача, която бе дала на Каранео, бе да се обади в двата ресторанта (а също на други по централното крайбрежие, които имаха подобно меню) и да предупреди за избягал затворник, който може да се появи в компанията на слабичка блондинка.
Вероятността да постигнат нещо бе малка и Катрин нямаше големи надежди. Каранео обаче току-що бе говорил с управителя на „Джакс“, известния ресторант в Мос Ландинг. В момента там имаше мъж и жена, които се държали подозрително — били на маса, откъдето се виждала входната врата, и мъжът постоянно гледал натам, докато повечето клиенти предпочитали да седят навън. Човекът бил гладко обръснат, с черни очила и спортна шапка и не можело да се види дали е Пел. Жената изглеждала, че е блондинка, но и тя носела шапка и тъмни очила. Доколкото можеше да се определи възрастта им обаче, вероятно бяха те.
Данс се обади лично на управителя на ресторанта и го помоли да разучи с каква кола са дошли двамата. Човекът нямаше представа, но изпрати навън един от келнерите, който скоро се върна и й продиктува (на испански) номерата на всички коли от малкия паркинг.
След бърза проверка в пътната полиция се установи, че един от автомобилите, тюркоазнозелен форд „Тъндърбърд“ е бил откраднат миналия петък — макар и, странно, не от района, а от Лос Анджелес.
Може би беше фалшива тревога, но Данс реши да действа бързо — ако не друго, щяха да заловят крадеца на колата. Тя предупреди О’Нийл и каза на управителя на ресторанта:
— Веднага тръгваме. Не правете нищо. Преструвайте се, че не го виждате, и се дръжте нормално.
— Да се държа нормално — с треперещ глас повтори човекът. — Да, добре.
Сега Катрин Данс с нетърпение си мислеше за следващия разпит на Пел, след като го арестуват. Първият въпрос, който искаше да му зададе, бе защо е решил да остане в района.
В Санд Сити, търговски район покрай шосе №1, движението намаля и О’Нийл натисна по-силно педала на газта. След десет минути щяха да са в ресторанта.
15.
— Не са ли най-вкусното, което си опитвала?
— О, миличък, прекрасни са тия писки.
— Писийки — поправи я Пел.
Мислеше си вече за трети сандвич.
— Та така с бившия — продължи тя. — Оттогава нито съм го чувала, нито съм го виждала. Слава богу!
Току-що му бе разказала с подробности за бившия си съпруг — счетоводител, бизнесмен и дребна душица — който на два пъти я вкарвал в болница с вътрешни наранявания, единия път — и със счупена ръка. Крещял й, когато забравела да изглади чаршафите, крещял й, защото не забременяла, след като били опитвали едва месец, крещял й, когато любимият му бейзболен отбор губел. Казвал, че гърдите й били като на момче и затова на него не му ставало. Позволявал си да говори пред приятелите си, че щяла да „става“, ако си оправела носа.
„Жалко човече — помисли си Пел, — неспособно да се владее.“
След това изслуша по-нататъшното развитие на сценария, достоен за латиноамерикански сериал: за всичките й приятели след развода. Много приличали на него. Но в олекотен вариант — помисли си Пел. Единият бил дребен мошеник и живеел в Лагуна между Лос Анджелес и Сан Диего. Занимавал се с дребни измами. Друг продавал наркотици. Трети бил рокер. Четвърти — просто боклук.
Той бе изтърпял доста психотерапевтични сеанси. Повечето бяха безсмислени, но понякога от психолога можеше да получи полезни идеи, които старателно запомняше (не заради психичното си здраве, разбира се, а защото бяха полезно оръжие срещу другите хора).
И така, защо Джени толкова си падаше по лошите момчета? За него беше очевидно. Всички те бяха като майка й — тя подсъзнателно ги търсеше, като се надяваше, че ще променят отношението си към нея и ще я обичат, а не да я унижават и да я използват.
Това бе полезна информация за Пел, но той би й казал: „Между другото, скъпа, напразно се стараеш. Ние не се променяме. Никога не се променяме. Запиши си го и добре го запомни.“