— Ммм — измуча Албърт Стемпъл, друг агент в отдела за тежки престъпления към Калифорнийското бюро за разследване.
Беше едър мъжага с обръсната глава и носеше високи обувки, дънки и черна фланелка. Белези имаше и по неговото лице, а също (както той намекваше) и на места, които рядко виждат слънце — макар че причината за тях не бяха дерматологични операции. Бе изпънал краката си и пиеше бира. КБР не се славеше като клуб на каубои, но Албърт Стемпъл приличаше на герой от стар уестърн. Имаше повече успешни залавяния от всеки друг агент, а също и повече жалби, подадени срещу него (с което се гордееше).
— Благодаря, че се погрижи за домочадието, Ал. Съжалявам, че закъснях повече от планираното.
Разтревожена от заплахите на Пел по време на разпита и това, че той все още беше в района, Данс бе помолила Стемпъл да наглежда децата й, докато тя се прибере. (О’Нийл бе осигурил постоянна охрана пред дома й, докато беглецът е на свобода.)
Стемпъл изръмжа:
— Няма проблем. Овърби ще ме черпи.
— Той ли ти го каза?
— Не. Но пак ще черпи. Тук всичко е спокойно. Обиколих няколко пъти. Нищо подозрително.
— Искаш ли нещо безалкохолно за из път?
— Може. — Мъжагата си взе две кутии „Анкър Стийм“ от хладилника. — Не се безпокой, ще ги изгълтам, преди да стигна до колата. Чао, Стю.
Тръгна към стълбите и дъските заскърцаха под тежестта му.
Скри се от погледите им и след петнайсет секунди се чу бръмчене от двигател и потегляне на кола; бирите несъмнено се крепяха между яките му бедра.
Данс погледна през прозореца на хола. Погледът й се спря върху книгата, оставена на масичката. Това я накара да си спомни нещо.
— Хей, Брайън обаждал ли се е?
— А, приятелят ти? Онзи, който дойде на вечеря?
— Да.
— Как му беше фамилията?
— Гъндерсън.
— Банкерът.
— Същият. Обаждал ли се е?
— Доколкото знам, не. Можеш да попиташ децата.
— Не, няма проблем. Благодаря, татко.
— Нямаш грижи. — Това бе израз от времето, прекарано в Нова Зеландия. Той се обърна и почука по прозореца. — Чао, деца!
— Дядо, чакай!
Маги изтича навън. Плитката й се развяваше. Притискаше до гърдите си някаква книжка.
— Здрасти, мамо — извика весело. — Кога се прибра?
— Сега.
— Не ни каза нищо! — възкликна десетгодишното момиченце, като намести очилата на носа си.
— Къде е брат ти?
— Не знам. В стаята си. Кога ще ядем?
— След пет минути.
— Какво има?
— Ще видиш.
Маги вдигна книжката и показа на дядо си малка сиво-лилава раковина.
— Виж. Ти беше прав.
Маги не се опита да назове животното.
— Това е колумбийска амфиса — обяви възрастният мъж и извади бележника и химикалката, без които никъде не отиваше.
Записа си нещо. Беше с три десетилетия по-стар от дъщеря си, а още нямаше нужда от очила. Данс знаеше, че е наследила повечето си недъзи от майка си.
— Това мекотело живее във вътрешността на океана — обясни дядото. — Тук се среща много рядко, но Маги е намерила черупка.
— Тя си беше на плажа — обясни момиченцето.
— Добре, отивам вкъщи при началничката. Вечерята сигурно вече е готова и присъствието ми е задължително. Лека нощ на всички.
— Чао, дядо.
Докато баща й слизаше по стълбите, Катрин за пореден път благодари на съдбата, Бог или който друг управляваше света, за късмета да има мъж до себе си в трудния живот на вдовица с две деца.
Когато влизаше в кухнята, мобилният й телефон иззвъня. Рей Каранео съобщи, че автомобилът, който беше изгорял в Мос Ландинг, бил откраднат от паркинга на луксозен ресторант на булевард „Сънсет“ в Лос Анджелес миналия петък. Нямаше заподозрени. Освен това още не бяха открили хотела, мотела или пансиона, където може да е отседнала жената.
— Много са — оплака се младият полицай.
Добре дошъл в Монтерей…
— Все пак трябва да има къде да настаним туристите, Рей. Продължавай да търсиш. И предай много поздрави на жена си.
Данс започна да разопакова храната.
Слабичко момче с русолява коса излезе на остъклената тераса при кухнята. Говореше по телефона. Едва дванайсетгодишен, Уес бе висок почти колкото майка си. Тя го повика с пръст и той се приближи. Данс го целуна и той не се отдръпна, което можеше да се преведе като: „Много те обичам, мамо.“