Погледна картата на окръг Монтерей, закачена на стената.
— Тук.
Прокурорът посочи мястото в жълтеникавия трапецовиден контур.
— А къде са намерили чука и портфейла?
— Някъде тук.
Мястото бе в жилищен района на около километър от местопрестъплението.
— Имате ли снимка на кладенеца? — попита Данс.
Сандовал бръкна в една папка.
— Хората на Хуан са направили доста снимки.
— Момчетата си поиграха с парчетата. — Римата прозвуча странно от устата на грубоватия латиноамериканец. Той се усмихна стеснително: — Чух го някъде.
Прокурорът извади купчина цветни снимки, разрови ги и взе тези, които му трябваха.
Данс ги огледа. Обърна се към Ти Джей:
— Преди шест или осем месеца в района имаше някакво разследване, нали?
— Да, на пожар. В новия жилищен район.
Тя посочи на картата мястото, където се намираше кладенецът, и продължи:
— Жилищата още са в строеж, а това… — кимна към снимката — … е каменен кладенец.
Всички в района знаят, че водата е изключително ценна в тази част на Калифорния, затова издълбаните в основна скала кладенци, с малък дебит никога не се използват за поливане, а само за пиене.
— Мамка му! — Сандовал за момент затвори очи. — Преди десет години, когато е бил убит Херън, това е било земеделска земя. Още не е имало кладенец.
— Нямало го е и преди една година — измърмори Данс. — Затова Пел толкова се ядоса. Била съм близо до истината: някой наистина е откраднал чука от леля му в Бейкърсфийлд, направил е фалшив портфейл и ги е подхвърлил. Само че не е било, за да го натопят.
— О, не — прошепна Ти Джей.
— А защо? — попита Милар, като гледаше ту единия, ту другия агент.
— Пел е организирал всичко — заяви Данс.
— Защо? — поинтересува се Сандовал.
— Защото не може да избяга от „Капитола“.
Този затвор, също като „Пеликан Бей“ в северната част на щата, е снабден с най-новата техника за охрана и е определен за най-опасните престъпници.
— Оттук обаче може.
Катрин Данс трескаво посегна към телефона си.
3.
Изолиран от другите затворници, Даниел Пел оглеждаше специалната килия и коридора отвън, водещ към главните помещения на съда. Макар че изглеждаше спокоен, сърцето му биеше лудо. Полицайката, която го разпитваше, го беше уплашила — с тези невъзмутими зелени очи зад квадратните очила и този спокоен глас. Не беше очаквал някой да проникне в ума му толкова дълбоко и толкова бързо. Сякаш четеше мислите му.
Катрин Данс…
Той отново се обърна към Бакстър, надзирателя пред килията. Изглеждаше свестен, не като придружителя му от „Капитола“ — як, черен и непоклатим като абаносово дърво — който сега седеше при вратата в дъното на коридора и наблюдаваше всичко.
— Та какво казвах? — продължи Пел разговора си с Бакстър. — Исус ми помогна. Бях на три кутии дневно. И Той отдели малко от ценното Си време, за да ми помогне. Изведнъж ги отказах.
— И на мен ми трябва такава помощ — призна надзирателят.
— Казвам ти, по-трудно ми беше да откажа пушенето, отколкото пиячката.
— Опитах с ония лепенки, дето си ги лепиш на ръката. Никакъв ефект. Утре ще взема да се помоля за помощ. С жената ще се молим всяка сутрин.
Нищо чудно. Пел беше видял значката на ревера му. Беше с форма на риба и имаше гравирано името „Исус“.
— Хубаво ще направиш.
— Миналата седмица изгубих ключовете си и се молихме един час. Исус ми каза къде са. Слушай, Даниел, хрумна ми нещо. Когато идваш за процеса, ще те държат тук. Искаш ли да се молим заедно?
— С удоволствие.
Телефонът на Бакстър иззвъня. След секунда запищя аларма.
— Какво става, по дяволите?
Надзирателят от „Капитола“ скочи на крака.
На паркинга избухна огромно огнено кълбо. Прозорецът на килията беше с решетки, но беше отворен. За миг през него нахлуха пламъци. Помещението се изпълни с гъст черен дим. Пел се хвърли на пода. Сви се на кълбо.
— Божичко!
Бакстър стоеше като вцепенен, втренчен в огромните пламъци, които поглъщаха паркинга зад сградата на съда. Грабна телефона, но явно нямаше връзка. Свали радиостанцията си от колана и докладва за пожара.
Даниел Пел сведе глава и зашепна молитва.
— Хей, Пел!