— Така ли? Какъв?
— Става дума за една ролева игра по Интернет. Знаеш ли ги?
— За компютри ли става дума? Онези големи кутии с жици вътре?
— Умна си, шефке. Действието се развива в Средновековието; трябва да избиваш тролове и дракони и да спасяваш красавици. Горе-долу каквото правим ние, като се замислиш. Както и да е. Причината да не я открием от началото е, че се пише „Н-и-Х-м-ю“. Емблемата е „Нимю“ с един голям червен хикс в средата. Това е една от най-популярните онлайн игри в момента. Продават се стотици милиони екземпляри. Ех, къде отиде „Пак ман“, хитът на осемдесетте?
— Пел едва ли си пада по компютърни игри.
— Да, но определено е убил създателя на тази.
— Добра логика. Разучи повече за това. Все пак още съм на мнение, че това е нечий профил в Интернет.
— Не се бой, шефке. Ще проверя и двете следи. Благодарение на свободното време, което ми даде.
— Харесва ли ти тая музика?
— И още как.
Данс изведе Дилън и Патси да се облекчат, после набързо обиколи около къщата. Не видя непознати коли. Прибра кучетата. Обикновено спяха в кухнята, но сега ги пусна в къщата. Вдигаха много шум, когато надушеха непознат. Данс включи и алармената инсталация.
Влезе в стаята на Маги и изслуша кратката пиеса от Моцарт, която момиченцето държеше да й изсвири на йониката си. После я целуна и загаси лампата.
Поседя малко и при Уес, докато той й разказа за едно ново дете в лагера, което преди няколко месеца се било преместило в града. Днес били изиграли няколко хубави сета.
— Искаш ли да го поканим с родителите му на утрешното тържество? На рождения ден на дядо ти?
— Не, не е добра идея.
След смъртта на баща си Уес бе станал по-срамежлив и затворен.
— Сигурен ли си?
— Може би друг път. Не знам… Мамо?
— Да, миличък.
Той въздъхна тежко.
— Кажи ми.
— Защо още си с пистолета?
Деца — нищо не можеш да скриеш от тях.
— Съвсем съм го забравила. Сега ще го прибера в сейфа.
— Може ли да почета малко?
— Разбира се. За десет минути. Коя е книгата?
— „Властелинът на пръстените“. — Той я погледна, но не я отвори. — Мамо?
— Да?
Уес замълча. Тя знаеше какво си мисли. Щеше да разговаря с него, ако той иска. Надяваше се да не поиска — денят наистина беше тежък.
— Не, нищо — добави момчето след малко с тон, който казваше; „Има нещо, но още не искам да говоря за това.“
След тези думи синът й се върна в Средната земя. Данс кимна към книгата:
— Къде са хобитите сега?
— В Графството. Конниците ги търсят.
— Петнайсет минути.
— Лека нощ, мамо.
Данс прибра глока в сейфа. Настрои ключалката на прост трицифрен код, който можеше да нагласи и на тъмно. Опита със затворени очи. Отне й няколко секунди.
Изкъпа се, сложи си анцуг и се пъхна под дебелия юрган. Тревогите на деня витаеха във въздуха като аромата на лавандула от изсушените цветчета на нощното шкафче.
„Къде си? — мислено запита Даниел Пел. — Кой ти помага? Какво правиш сега? Спиш ли? Или обикаляш из някой град, търсейки нещо или някого? Пак ли си си набелязал жертва? Как мога да се досетя какво си намислил?“
Докато се унасяше, в съзнанието й пак прозвучаха думите от втория разпит, който бяха изслушали с Майкъл О’Нийл:
— Нямам и деца. Много съжалявам за това, трябва да призная… Но съм още млад. Имам време, нали?
— О, ако се стегнеш, Даниел, няма причина да не създадеш добро семейство.
Данс отвори очи. Остана няколко минути в леглото, втренчена в сенките на тавана. После обу пантофите си и слезе в хола.
— Лягайте — нареди на двете кучета, които продължиха да я гледат изпитателно през следващия час и нещо, докато ровеше в кашона с нещата от Мортън Негъл.
21.
Вторник
Катрин Данс и Ти Джей седяха в ъгловия кабинет на Чарлс Овърби. По стъклата удряха дъждовни капки. Туристите си мислят, че в Монтерей винаги е облачно с опасност да завали. Всъщност районът е сух и сивата пелена в небето е най-обикновена мъгла. Днес обаче наистина валеше.