— Спешно ми трябва нещо, Чарлс.
— Какво?
— Да одобриш някои разходи.
— За какво?
— Нямаме никакъв напредък. От „Капитола“ няма следи, уликите не дават нищо, никой не го е виждал. И най-важното, не знаем защо още е в района.
— Какви разходи имаш предвид?
— Искам трите жени, които са били в Семейството, да дойдат тук.
— Ще ги арестуваш ли? Мислех, че не са заподозрени?
— Не, искам да ги разпитам. Живели са с него, трябва доста добре да го познават.
„О, ако се стегнеш, Даниел, няма причина да не създадеш добро семейство…“
Тази реплика от полицейския запис й бе дала идеята. От А през Б до Х…
— Искаме да съберем цялото му Семейство — весело добави Ти Джей.
Данс знаеше, че е стоял до късно, но кръглото му лице под къдравата червена коса беше свежо, сякаш идваше от почивка. Овърби се престори, че не го е чул:
— Добре, но от къде на къде ще искат да ни помогнат? Те не са ли на негова страна?
— Не. Разговарях с две от тях и не изпитват никакви симпатии към Пел. Третата е сменила името си, за да скъса всякаква връзка с предишния си живот. Това също не е израз на симпатия.
— Защо да ги караме тук? Защо не ги разпиташ там, където живеят?
— Искам ги заедно. Това е подход от гещалт психологията. Спомените им взаимно ще се допълват. До два часа през нощта съм чела за тях. Ребека не е била много дълго в Семейството — само няколко месеца. Линда обаче е живяла с Пел повече от година, а Саманта — две.
— Пита ли ги вече?
Въпросът беше уловка. Явно подозираше, че е действала зад гърба му.
— Не — отвърна Данс. — Исках първо да говоря с теб.
Явно доволен, че не са го изиграли, Овърби продължаваше да клати глава:
— Това са самолетни билети, охрана, транспорт… Сложна работа. Дълбоко се съмнявам, че началството ще одобри. Освен това е твърде неочаквано. — Забеляза конец на маншета си и го махна. — Съжалявам, но трябва да ти откажа. Юта. Сигурен съм, че е тръгнал натам. След като го уплашихме в Мос Ландинг. Би било лудост да остане. Отрядът за издирване действа ли?
— Да — отговори Ти Джей.
— Юта ще е добро разрешение. Много добро решение.
Ясно: Ще го хванат и КБР ще обере лаврите, без да се пролива повече кръв в Калифорния.
— Чарлс — настоя Данс, — сигурна съм, че Юта е фалшива следа. Не би ни насочил натам, ако…
— Освен ако — заяви триумфално шефът й — не е двойна заблуда. Помисли си.
— Помислила съм си. Не е в стила на Пел. Искам да проверя идеята си.
— Не знам…
— Зад нея се чу друг глас:
— Мога ли да попитам каква е идеята?
Данс се обърна.
На вратата стоеше мъж с тъмен костюм, сивкавосиня риза и вратовръзка на сини и черни райета. Не беше голям красавец — с коремче, големи уши и двойна гуша, когато наведеше главата си — но имаше живи кафяви очи и буйна кестенява коса. Изглеждаше съвсем непринудено. На устните му играеше тънка усмивка.
— Какво обичате? — попита Овърби.
Непознатият се приближи и извади служебна карта от ФБР. Специален агент Уинстън Келъг.
— Бавачката пристигна — прошепна Ти Джей, но Катрин не му обърна внимание.
— Чарлс Овърби. Благодаря, че дойдохте, агент Келъг.
— Наричайте ме Уин. Аз съм от ОПМП на Бюрото.
— Което е…
— Отдел за престъпления с масово принуждение.
— Това нов термин за секта ли е? — попита Данс.
— Наричахме го отдел по сектите, но не беше ПКТ.
Ти Джей се намръщи:
— Това нов вид наркотик ли е?
— Не. „Политически коректен термин“.
Това й хареса и тя се засмя.
— Казвам се Катрин Данс.
— Ти Джей Сканлън.
— Томас Джеферсън?
Ти Джей се усмихна загадъчно. Дори Данс не знаеше какво стои зад инициалите му. Името му наистина можеше да е просто „Ти Джей“.
Обръщайки се и към тримата агенти на КБР, Келъг заяви:
— Искам да ви кажа нещо. Да, аз съм от федералните. Но не искам да ви мътя водата. Тук съм като консултант — за да ви давам идеи за това, как мисли и действа Пел… Ще съм доволен на второстепенна роля.
Дори да не беше съвсем искрен, Данс му бе благодарна. Необичайно беше да чуеш такива думи в света на голямото самочувствие на правозащитните агенции.