Катрин Данс добре познаваше болницата. Беше водила тук децата си. Бе държала ръката на баща си след операцията за поставяне на байпас и беше седяла до леглото на свой колега, който се бореше за живота си с три огнестрелни рани в гърдите.
Тук бе разпознала тялото на съпруга си в моргата.
Лечебното заведение се намираше сред обраслите с борове възвишения близо до Пасифик Гроув. Ниските масивни сгради бяха заобиколени от парк и горичка. След като се събудеше след операция пациентът можеше да види колибри, пърхащи пред прозореца, или елени, наблюдаващи го с тревожни, любопитни очи.
Интензивното отделение, където беше Хуан Милар обаче, нямаше гледка. Нямаше и успокояващ очите декор — имаше само списъци с телефонни номера, описания на медицински процедури, непонятни за обикновения човек, и купища сложна апаратура. Полицаят лежеше в малка херметична стъклена кабинка.
Данс се приближи до Майкъл О’Нийл, който чакаше отвън. Раменете им се докоснаха. Прииска й се да го хване за ръката, но не го направи.
Втренчи се в ранения детектив, като си спомни смутената му усмивка в кабинета на Санди Сандовал.
„Момчетата си поиграха с парчетата… Чух го някъде.“
— Успяхте ли да говорите, откакто си тук? — попита тя.
— Не. През цялото време беше в безсъзнание.
Като гледаше раните и превръзките му, Данс реши, че е по-добре да е в безсъзнание. Много по-добре. Върнаха се в чакалнята на интензивното, където бяха неколцина роднини на Милар: родителите му, една леля и двама чичовци, ако правилно запомни как й се представиха. Тя им изказа искреното си съчувствие.
— Кати.
Данс се обърна и видя едра жена с къса прошарена коса и големи очила. Носеше жилетка, на която висеше табелка с името „Е. Данс, медицинска сестра“ и друга, показваща, че работи в кардиологичното отделение.
— Здравей, мамо.
О’Нийл и Еди Данс се поздравиха с усмивка.
— Няма ли промяна? — попита Катрин.
— Още не.
— Говорил ли е нещо?
— Нищо разбираемо. Видя ли се със специалиста по изгаряния доктор Олсън?
— Не. Току-що дойдох. Какво мисли той?
— Младежът идва на себе си на няколко пъти. Опита се да се движи, което ни изненада. Но е постоянно на морфин, затова не е могъл да каже нищо смислено, когато сестрата му е задала няколко въпроса. — Еди Данс погледна към остъклената стаичка, в която лежеше пациентът. — Не успях да видя официалната прогноза, но ще бъде лоша. Под тези превръзки почти не е останала кожа. Не съм виждала такова тежко изгаряне.
— Толкова ли е сериозно?
— Да, за съжаление. Какво е положението с Пел?
— Нямаме много следи. Още е в района. Не знаем защо.
— Още ли искаш да правим тържеството на Стю довечера?
— Разбира се. Децата с нетърпение го очакват. Може да се наложи да мина съвсем за малко. Но въпреки това искам да го направим.
— Ти ще дойдеш ли, Майкъл?
— Засега така смятам. Зависи.
— Разбирам. Надявам се всичко да се нареди.
Пейджърът на Еди Данс изпиука. Тя го погледна.
— Трябва да се връщам в кардиологията. Ако видя доктор Олсън, ще му кажа да се отбие да ви информира.
Майка й излезе. Данс погледна О’Нийл, който кимна. Показа служебната си карта на една сестра и тя им помогна да си сложат престилки и маски. Двамата полицаи влязоха в остъклената стаичка. О’Нийл остана прав, а Данс седна на един стол и се приведе напред.
— Хуан, аз съм Катрин. Чуваш ли ме? Майкъл също е тук.
— Здрасти, партньор.
— Хуан?
Макар че дясното му око — онова, което не бе покрито с превръзка — не се отвори, на Данс й се стори, че клепачът му леко потрепери.
— Чуваш ли ме?
Ново потрепване.
О’Нийл каза с нисък, успокоителен глас:
— Хуан, знам, че те боли. Ще се погрижим да получиш най-доброто лечение в страната.
— Трябва да заловим този човек — добави Данс. — Колкото се може по-скоро трябва да го хванем. Той е някъде в района. Още е тук.
Главата на ранения помръдна.
— Трябва да ни кажеш дали си видял или чул нещо, което може да ни помогне. Не знаем какво е намислил.
Главата му пак помръдна. На Данс й се стори, че брадичката му трепна.