— Видя ли нещо? Кимни, ако си видял или чул нещо важно.
Никакво движение.
— Хуан — умолително настоя тя, — видя ли…
— Хей! — извика някой от вратата. — Какво правите, по дяволите?
Първата й мисъл бе, че човекът е лекар и че майка й ще си има неприятности, задето са пуснали Данс без придружител. Но на вратата стоеше млад латиноамериканец с официален костюм.
— Хулио — каза О’Нийл.
Сестрата дотича.
— Не, не, моля ви, затворете вратата! Не можете да влизате без маска…
Той я отблъсна и продължи да говори на Данс:
— Вижте в какво състояние е, а вие го разпитвате!
— Аз съм Катрин Данс от КБР. Брат ви може да знае нещо, с което да ни помогне да заловим човека, който му причини това.
— Няма да ви бъде много полезно, ако пукне, докато го тормозите!
— Ще извикам охраната, ако не затворите — тросна се сестрата.
Хулио не отстъпваше. Данс и О’Нийл излязоха в коридора и затвориха вратата.
Навън братът на пострадалия се нахвърли върху нея:
— Не мога да повярвам! Нямате никакво уважение…
— Хулио — опита се да го успокои бащата на Милар и пристъпи към него.
Възрастният мъж носеше риза с къс ръкав и широки памучни панталони. Съпругата му — едра жена с разрошена катраненочерна коса — също се приближи.
Без да им обърне внимание, Хулио продължи да крещи на Данс:
— Само това ви интересува, нали? Да ви каже всичко, което знае, пък после да мре!
Тя запази спокойствие. Виждаше, че младежът е разстроен. Не приемаше крясъците му лично.
— Искаме час по-скоро да заловим човека, който му причини това.
— Синко, моля те! Поставяш ни в неудобно положение — опита се да го успокои майка му и го докосна по ръката.
— Поставям ви в неудобно положение? — имитира я той и отново се обърна към Данс: — Разпитах малко. Разговарях с някои хора. Знам какво е станало. Вие сте го изпратили в огъня!
— Моля?
— Вие сте го накарали да слезе, когато е избухнал пожарът.
О’Нийл до нея настръхна, но нищо не каза. Знаеше, че Данс не позволява друг да я спасява от неудобно положение. Тя се наведе към Хулио:
— Разстроен сте, на всички ни е тежко. Хайде да…
— Вие сте го избрали. Не Майки. Не някой друг от КБР. Бил е единственият полицай мексиканец и сте решили да изпратите него.
— Хулио — строго се намеси баща му. — Не говори така.
— Искате ли да ви кажа нещо за брат ми? А? Знаете ли, че искаше да работи в КБР? Но не го взеха. Заради цвета на кожата му.
Това беше абсурдно. Във всички калифорнийски полицейски служби, включително в КБР, работеха много латиноамериканци. Най-добрата й приятелка в Бюрото, Кони Рамирес, от отдела за тежки престъпления, имаше повече отличия от кой да е друг агент в историята на Западния централен район.
Гневът на младежа, разбира се, не беше породен от разпределението на постовете между различните етноси в държавните агенции. Коренеше се в страха за живота на брат му. Данс имаше богат опит с гнева — също като отричането и депресията той е признак на стрес, какъвто лъжците проявяват при разпит. Когато някой изпадне в пристъп на ярост, най-добре да го оставиш да беснее, докато се умори. Силният гняв винаги отшумява бързо.
— Не сте го сметнали за достоен да стане ваш колега, но го изпратихте да изгори.
— Хулио, моля те! — проплака майка му.
— Мълчи, майко! Винаги търпиш, когато правят такива неща!
По лицето на жената потекоха сълзи, оставяйки мокри следи.
Младежът отново се обърна към Данс:
— Решихте да изпратите мексиканчето, латиното.
— Стига! — изкрещя баща му и го стисна за ръката.
Младежът се отдръпна.
— Ще се обадя във вестниците. Ще се обадя в телевизията. Ще изпратят репортер и ще видят какво сте направили. Ще разгласят всичко в новините.
— Хулио… — понечи да заговори О’Нийл.
— Не, ти да мълчиш, Юда такъв! Нали бяхте партньори? Ти си й позволил да го пожертва. — Извади мобилния си телефон. — Ще им се обадя. Сега. Ще ви разнищят.
— Може ли да поговорим насаме? — попита Данс.
— А, уплаши ли се?
Катрин се отдръпна в единия край на чакалнята.
Готов за бой, стиснал телефона като нож, Хулио се наведе в личната й проксемична зона.
За нея нямаше проблем. Тя не помръдна, погледна го право в очите.