Изведнъж му хрумна нещо и се разрови из архивите на местните вестници и телевизионни канали. Това се оказа по-полезно. Започна да записва.
Сред имената в списъка му беше и „Катрин Данс“.
Пел с наслада очерта дебела рамка около него.
Не намери цялата информация, която му трябваше, но за начало беше добре.
Постоянно нащрек, той забеляза черна тойота да влиза в паркинга. Колата спря за миг пред прозореца му. Пел грабна пистолета. После се усмихна. Автомобилът паркира точно на седем места от прозореца.
Тя слезе.
„Моето момиче“ — помисли си убиецът.
Дръж твърдо…
Джени влезе.
— Добре се справи, красавице. — Пел погледна тойотата. — Идеална е.
Тя го целуна силно. Ръцете й трепереха. Не можеше да контролира възбудата си.
— Мина супер! Наистина успях, скъпи! Първо се колебаеше и се уплаших, че няма да стане. Не му хареса тая работа с номерата, но му казах всичко, което ти ме накара, и накрая се съгласи.
— Браво, красавице.
Джени бе използвала част от парите (бе изтеглила девет хиляди и двеста долара, за да осигури бягството му и да се прехранват за известно време), за да купи кола от човек, който живееше в Марина. Щеше да е твърде рисковано да я регистрират на истинското й име, затова го беше убедила да остави старите номера. Обяснила му, че нейната се счупила в Модесто и щяла да си получи номерата след ден-два. Тогава щяла да ги смени и да му изпрати неговите по пощата. Това беше забранено от закона и доста глупаво. Никой не би направил такова нещо, дори за някого, който плаща в брой. Пел обаче изпрати Джени — жена с тесни дънки, наполовина разкопчана блуза и червен сутиен, подаващ се отдолу. (Ако продавачът беше жена, щеше да я накара да се облече прилично, нямаше да й слага грим, щеше да й сложи розова панделка на болна от рак и щеше да й измисли история как трябва да гледа четири деца, а съпругът й е загинал във военна мисия. Хората се хващат на какви ли не измислици.)
— Чудесно. Би ли ми дала ключовете?
Тя му ги подаде.
— Ето и другото, което искаше.
Джени остави на леглото две пазарски торби. Пел прегледа съдържанието им и кимна одобрително.
Тя извади кутия безалкохолно от малкия хладилник.
— Мили, може ли да те попитам нещо?
Вродената му неохота да отговаря на въпроси — или поне да казва истината — отново се прояви, но той се усмихна:
— Можеш. Всичко, което пожелаеш.
— Снощи в съня си каза нещо. Говореше за Бог.
— За Бог ли? Какво казах?
— Не чух, но съм сигурна, че каза „Бог“.
Пел бавно се обърна към нея. Усети, че сърцето му се разтуптя. Хвана се, че е започнал да тропа с крак, и спря.
— Беше уплашен. Помислих си да те събудя, но реших, че не трябва. Някъде четох — в „Рийдърс Дайджест“, в „Хелт“ или де да знам къде — че когато някой сънува кошмар, не трябва да го будиш. Каза и нещо като „Мамка му, не!“
— Така ли съм казал?
Джени кимна:
— Беше странно. Защото ти никога не псуваш.
Вярно беше. Хората, които използват нецензурни думи, не умеят да се владеят добре.
— Какво сънува? — попита тя.
— Не си спомням.
— Почудих се защо ще сънуваш нещо, свързано с Бог.
За момент Пел се изкуши да й разкаже за баща си. После му идваше да й каже: „А ти как мислиш?“
— Нямам представа.
— Аз съм малко религиозна — плахо призна тя. — Съвсем малко. По-скоро съм по спиритическите неща, отколкото да вярвам в Исус.
— Е, що се отнася до Исус, не мисля, че е бил Божи син или нещо такова, но Го уважавам. Той е можел да накара всеки да направи каквото Той поиска. Дори сега, споменаваш името му и хоп, хората са готови да вършат какво ли не. Това е власт. Но при всички религии, официалните имам предвид, човек жертва прекалено много за тях. Не можеш да вървиш по своя път. Искат да те контролират.
Пел погледна блузата й, сутиена. Балонът в него пак започна да расте, усети изтръпване в корема си.
Опита се да го преодолее и погледна записките, които си беше направил при ровенето в Интернет. Джени очевидно искаше да го попита какво си мисли, но не се престрашаваше. Сигурно се надяваше, че е търсил начини да се измъкнат от града, пътища, по които в крайна сметка да стигнат до окръг Ориндж.