— За съжаление не. Централата ни в Лос Анджелес още търси следи. Обаждам ти се за друго. Линкълн там ли е?
— Чакай малко. Сега ти го давам.
Чу се из щракване и гласът на Райм прозвуча от телефона:
— Здравей, Катрин.
Райм не си падаше по приказките, но отдели няколко минути да разпита за разни неща — не за личния й живот и децата, разбира се. Интересуваше се от случаите, по които работеше. Той беше учен и не обичаше да се занимава с „човешката страна“ на полицейската професия, както се изразяваше. При съвместното им разследване обаче бе започнал да разбира и да цени кинесиката (макар да уточни, че и тя се основава върху научни наблюдения, а не върху така омразните му предчувствия).
— Иска ми се да беше тук — призна той. — Имаме свидетел по случай на масово убийство и искаме да го притиснем. Можеш да използваш и бой, ако поискаш.
Данс си го представи в червената моторизирана инвалидна количка, втренчен в огромния плосък монитор, свързан с компютър или микроскоп.
— С удоволствие бих ви помогнала, но и аз имам много работа.
— Предполагам. Кой ти върши лабораторната работа?
— Питър Бенингтън.
— А, да. Познавам го. Обучен в Лос Анджелес. Идвал е на мой семинар. Способен е.
— Имам един въпрос по случая „Пел“.
— Казвай.
— Събрахме улики, които може би ще ни подскажат какво е замислил — например да отрови нечия храна — или къде се крие. За да проверим следите обаче, са ни нужни много хора. Искам да знам дали има смисъл да ги занимаваме. Мога да ги използвам за друго.
— Какви са уликите?
— Ще се опитам да ти ги прочета. — Данс погледна бележника си. — Въглена киселина, етанол, ябълкова киселина, аминокиселини и глюкоза.
— Изчакай минутка.
Тя дочу разговор между Райм и Амелия Сакс, която явно отвори някой от личните електронни архиви на криминалиста. Чуваше думите му ясно — за разлика от повечето хора Райм не можеше да закрие слушалката с ръка, когато разговаряше с някого в стаята.
— Добре, чакай така. Сега проверявам…
— Можеш да ми се обадиш по-късно — каза Данс, която не беше очаквала да й отговори веднага.
— Не… само изчакай… Къде сте намерили тези вещества?
— На пода в колата на Пел.
— Хъм. Кола.
Настъпи тишина. Райм нещо си мърмореше. Накрая попита:
— Пел случайно да е бил на ресторант. Например в заведение за морска храна или английски пъб?
Тя се изсмя с глас:
— Да, в ресторант за морска храна. Как, за Бога, разбра?
— Киселината е от оцет, по-точно малцов оцет, защото аминокиселините и глюкозата показват оцветяване с карамел. Според архива ми такъв се използва в британската кухня и при приготвянето на морски специалитети. Том? Помниш ли го? Той ми помогна с тази информация.
— Разбира се. Поздрави го от мен.
Болногледачът на Райм беше и добър готвач. През декември й беше приготвил най-добрия бьоф бургиньон в живота й.
— Съжалявам, не ти помогнах да откриеш скривалището му — каза криминалистът.
— Не, няма проблем, Линкълн. Мога да прибера хората си. Ще им дам да вършат нещо по-полезно.
— Обаждай се, когато имаш нужда. Нямам нищо против да участвам в залавянето на този престъпник.
Затвориха.
Данс телефонира на О’Нийл. Информира го, че киселината вероятно е от ресторанта. По-добре беше да изпрати хората си да търсят убиеца.
Затвори и продължи на север по познатия път, който щеше да я закара до Сан Франциско, където осемлентовата магистрала №101 се вливаше в една обикновена улица — „Ван Нес“. На сто и трийсет километра от Монтерей Данс отби на запад през ширещия се Сан Хосе — градът, използван като антипод на лосанджелеския нарцисизъм в старата песен на Бърт Бакарак и Хал Дейвид „Знаеш ли пътя за Сан Хосе?“. Сега, разбира се, благодарение на Силициевата долина Сан Хосе бе изградил собствено самочувствие.
Следвайки указанията на Ти Джей, Данс мина през лабиринт от големи жилищни комплекси, докато стигна до кварталче с почти еднакви къщи. Ако дърветата са били засадени при построяването му, това бе станало преди около двайсет пет години. Скромни, безлични, малки — всяка от тези къщи струваше над милион долара.
Намери къщата, която търсеше, и я подмина, спря през една пресечка при отсрещния тротоар. Върна се при постройката, пред която бяха паркирани червен джип и тъмносиня акура. На моравата имаше голям пластмасов велосипед с три колела. В къщата светеше. Данс отиде до верандата и позвъня. Имаше готова история, ако й отвори съпругът или някое от децата на Саманта Маккой. Жената едва ли бе запазила в тайна миналото си, но беше по-добре да действа така, че да не я издаде. Данс искаше да я убеди да им съдейства, а не да я настрои срещу себе си.