Отвори й стройна жена със слабо, хубаво лице, напомняща актрисата Кейт Бланшет. Носеше елегантни очила със сини рамки и имаше къдрава кестенява коса. Застана на вратата, стискайки дръжката, и отметна главата си назад.
— Да?
— Госпожа Старки?
— Аз съм.
Лицето й много се различаваше от снимките на Саманта Маккой отпреди осем години — беше се подложила на сериозни пластични операции. Очите й обаче не оставяха съмнение, че това е тя. Не видът им, а изражението на стаен страх.
Полицайката се представи:
— Аз съм Катрин Данс от Калифорнийското бюро за разследване.
Жената погледна служебната карта, която тя за дискретност държеше ниско, толкова бързо, че нямаше как да е прочела дори една дума.
Отвътре се чу мъжки глас:
— Кой е, скъпа?
Без да отмества поглед от Данс, Саманта отговори:
— Онази жена от квартала, с която се запознах в „Сейфуей“. Нали ти казвах за нея.
Това отговаряше на въпроса, дали е казала на съпруга си за миналия си живот. Браво, помисли си Данс. Добрите лъжци винаги имат подготвени отговори и познават човека, когото лъжат. Отговорът на Саманта й подсказа, че съпругът на жената няма добра памет за ежедневните разговори и че тя има измислена лъжа за всяка възможна ситуация.
Саманта излезе, затвори вратата след себе си и двете се отдалечиха към улицата. На светлината Данс забеляза колко измъчена изглежда жената. Очите й бяха зачервени, с тъмни сенки, кожата на лицето й бе суха, устните й — напукани. Един от ноктите й беше счупен. Изглеждаше, сякаш не е мигнала през нощта. Данс разбра защо днес „работи вкъщи“.
Саманта погледна плахо към къщата. После умолително прошепна:
— Нямам нищо общо с това, кълна се. Чух, че някой му помага, някаква жена, видях по новините, но…
— Не идвам за това. Проверихме ви. Работите в издателство във Фигероа. Вчера целия ден сте били на работа.
В очите на жената пролича уплаха.
— Да не сте…
— Никой не знае. Казах, че се обаждам за недоставена пратка.
— Това ли… Тони каза, че някой искал да ми изпрати нещо, търсили ме. Вие сте били.
Саманта потърка лицето си, после скръсти ръце. Признаци на отрицание. Изпитваше силен стрес.
— Това съпругът ви ли е?
Жената кимна.
— Не знае ли?
— Нищо не подозира.
Това бе изненадващо.
— Някой знае ли?
— Няколко чиновници в съда, където смених името си. Надзорникът ми.
— Ами приятелите и роднините ви?
— Майка ми почина. Баща ми не го е грижа. Още преди да срещна Пел, не искаха да ме виждат. След убийствата на Кройтънови престанаха да ми се обаждат. Старите ми приятели? С неколцина поддържахме връзка, но кой ще дружи с човек, свързан с Даниел Пел? Намериха си извинения да изчезнат от живота ми колкото можеха по-бързо. Всичките ми познати сега са от времето, след като се прекръстих на Сара.
Саманта погледна към къщата и се обърна към Данс:
— Какво искате?
— Сигурно гледате новините. Още не сме заловили Пел. Той обаче още е в района на Монтерей. Не знаем защо. Ребека и Линда ще дойдат да ни помогнат.
— Наистина ли?
Това явно я изненада.
— Бих искала и вие да дойдете.
— Аз ли? — Устните й потрепериха. — Не, не, не мога. Ох, моля ви…
Гласът й затрепери.
Данс усети признаци на настъпваща истерия. Затова побърза да каже:
— Не се притеснявайте. Няма да проваля живота ви. Няма да кажа нищо за вас. Само ви моля за помощ. Не можем да го разберем. Може би знаете нещо…
— Не знам нищо. Наистина. Даниел Пел не ми е бил като съпруг, баща или брат. Той е чудовище. Използваше ни. Това е всичко. Живяла съм с него две години и пак не мога да ви кажа какво му е в ума. Повярвайте ми. Кълна се.
Класически признаци на отричане, издаващи не лъжа, а минали кошмари, с които още не може да се пребори.
— Ще ви осигурим пълна охрана, ако това…
— Не, съжалявам. Иска ми се да можех. Трябва да ме разберете. Създадох си нов живот. Но за това положих страшно много усилия и е толкова крехък.