По-рано през деня се свърза със Сюзан Пембъртън във фирма „Брок“ и тя се съгласи да се срещнат, за да обсъдят организацията на тържеството. Облече евтиния костюм, който Джени му бе купила от „Мервинс“ и се срещна с жената в „Дабълтрий“, където се залови за работа — да прави онова, което Даниел Пел умееше най-добре.
О, прекрасно беше! Да си играе със Сюзан като котка с мишка бе по-възбуждащо дори от това да гледа как Джени отрязва косата си, как хвърля блузата си или присвива болезнено очи, докато я налага със закачалка по хилавия задник.
Тук той използва същите методи: да намери общи страхове (в случая избягалия затворник) и обща страст (Джон Стайнбек и джаза, за който знаеше много малко, но умееше да блъфира); да засегне сексуалната тема (погледът й към безименния му пръст и стоическата й усмихна, когато той спомена деца, му дадоха нужната информация за любовния живот на Сюзан Пембъртън); да направи нещо глупаво, за което да се посмеят (разсипаната канела); да събуди съчувствието й (как тази кучка бившата му жена разваля сина им); да се държи като кавалер (организирането на парти за обичаните му родители, изпращането до колата й); да разсее съмненията й (фалшивото обаждане на 911).
Малко по малко печелеше доверие, а с това — власт.
Да практикува изкуството си в реалния свят бе като наркотик.
Пел намери отклонението. Пътят водеше през гъста гора към океана. Преди бягството Джени беше разучила околността и бе намерила пустото място. Пел продължи напред по полузасипания с пясък път, мина покрай табелка, предупреждаваща, че това е частна собственост. Спря колата на Сюзан в пясъка на края на пътя, скрит от главното шосе. Слезе и чу плискането на вълните в стария кей наблизо. Слънцето беше ниско и изглеждаше великолепно.
Не се наложи да чака много. Джени подрани. Това го зарадва — хората, които подраняват, са във властта ти. Винаги внимавай с тези, които се налага да чакаш.
Тя спря колата, слезе и се приближи.
— Скъпи, дано не си чакал много.
Жадно впи устни в неговите, стисна лицето му между дланите си.
Пел се освободи, за да си поеме въздух. Тя се засмя:
— Още не мога да свикна да те виждам такъв. Така де, знам, че си ти, но пак се загледах, за да съм сигурна. Но това е като при мен с късата коса — тя пак ще порасне, а ти пак ще станеш бял.
— Ела тук.
Той я хвана за ръката, седна на една ниска дюна и я придърпа до себе си.
— Няма ли да заминем вече?
— Още не.
Тя кимна към лексуса.
— Чия е тази кола? Мислех, че приятелката ти ще те докара.
Пел не отговори. Загледаха се към океана. Слънцето беше блед диск, който вече докосваше хоризонта, и с всяка минути ставаше все по-яркочервено.
Тя сигурно си мислеше: „Да си приказваме ли иска? Да се чукаме ли? Какво става?“
Несигурност… Пел я остави да се чуди. Тя сигурно забеляза сериозното му изражение.
Тревогата я обгръщаше. Той почувства напрежение в ръцете й.
Накрая я попита:
— Колко ме обичаш?
Тя не се поколеба, макар че Пел долови известна предпазливост в отговора й:
— Колкото слънцето.
— Оттук изглежда малко.
— Исках да кажа колко наистина е голямо слънцето. Не, колкото вселената — добави бързо като ученичка, която бърза да поправи грешния си отговор на изпит.
Пел замълча.
— Какво има, Даниел?
— Имам проблем. И не знам какво да правя.
Тя потрепна.
— Какъв проблем, миличък?
Значи „мили“, когато беше спокойна; „миличък“ — когато се тревожеше. Хубаво беше да го знае. Постара се да го запомни.
— За онази среща…
Беше й казал само, че ще се срещне с някого „по работа“.
— Да?
— Не мина, както очаквах. Имах план. Онази жена трябваше да ми даде много пари, които й бях дал назаем. Но ме излъга.
— Какво стана?