Пел погледна Джени право в очите. Мина му през ума, че може би единственият човек, който можеше да го хване, че лъже, бе Катрин Данс. Мисълта за нея обаче го разконцентрираше, затова бързо я прогони от ума си.
— Оказа се, че имала други планове. Искаше да ме използва. Теб също.
— Мен ли? Познава ли ме?
— Не по име. Но от новините беше научила, че сме заедно. Накара ме да те изоставя.
— Защо?
— За да бъда с нея. Искаше да избяга с мен.
— Отпреди ли я познаваше?
— Да.
— О!
Джени замълча. Ревност…
— Отказах й, разбира се. И през ум не ми е минавало.
Тя се опита да измърка. Не се получи.
„Миличък…“
— И Сюзан побесня. Каза, че ще отиде в полицията. Ще ни предаде. — Той се намръщи болезнено. — Опитах се да я разубедя. Но тя не слушаше.
— Какво стана?
Пел погледна към колата.
— Докарах я. Нямах друг избор. Искаше да се обади в полицията.
Уплашена, Джени погледна към колата, но не видя никого.
— В багажника е.
— О, Божичко. Да не би…
— Не — бавно отвърна Пел. — Добре е. Вързах я. Това е проблемът. Не знам какво да правя.
— Още ли иска да те предаде?
— Можеш ли да повярваш? — разпалено заговори той. — Умолявах я, но тя не е добре с главата. Като съпруга ти, помниш ли? Продължил е да те наранява, въпреки че е знаел, че ще го арестуват. Сюзан е същата. Не може да се владее. — Въздъхна гневно. — Бях честен с нея. А тя ме измами. Профукала всичките пари. Смятах да ти върна каквото си изхарчила за мен. Колата. Всичко, което направи.
— Не се безпокой за парите, миличък. Изхарчих ги за нас.
— Не, ще ти ги върна.
Никога за нищо на света не издавай пред някого, че искаш парите му. И никога не ставай никому длъжник. Пел я целуна неспокойно.
— Какво да правим сега?
Джени избягна погледа му, втренчи се към слънцето.
— Не… не знам, миличък. Не съм…
Гласът й се изгуби, също като мислите й. Той стисна крака й.
— Не мога да позволя нещо да ни раздели. Прекалено много те обичам.
— И аз те обичам, Даниел — прошепна тя.
Пел извади ножа от джоба си. Втренчи се в острието.
— Не искам да го правя. Наистина не искам. Вчера заради нас пострадаха хора.
Заради „нас“. Не заради „мен“.
Тя долови разликата. Раменете й потрепериха.
— Онова обаче беше нещастен случай. Но това… не знам.
През цялото време въртеше ножа в ръката си.
Тя се притисна до него, не отместваше очи от острието, проблясващо на слънцето. Трепереше силно.
— Ще ми помогнеш ли, любов моя? Не мога да го направя сам.
Джени заплака:
— Не знам, миличък. Сигурно няма да мога.
Гледаше втренчено багажника.
Пел я целуна по главата.
— Не можем да позволим нищо да ни раздели. Не мога да живея без теб.
— Аз също.
Тя си пое дълбоко въздух. Устните й трепереха, пръстите й — също.
— Помогни ми, моля те — прошепна той.
Изправи се, помогна й да стане и се приближиха към лексуса. Той й даде ножа, стисна ръката й.
— Не съм достатъчно силен, за да го направя сам — призна. — Но заедно… заедно ще успеем. — Погледна я в очите. — Това ще е като съюз между нас. Любовен съюз. Ще бъдем свързани здраво. Като кръвни братя. Ще бъдем кръвни любовници.
Натисна копчето за отваряне на багажника. Джени изписка тихичко, когато чу изщракването.
— Помогни ми, красавице моя. Моля те.
Поведе я към багажника.
Тя изведнъж спря. Подаде му ножа и захлипа:
— Моля те… съжалявам. Толкова съжалявам, миличък. Не се ядосвай. Не мога да го направя. Просто не мога.
Пел не каза нещо. Само кимна. Сълзите в очите й отразяваха аленото слънце.
Гледката беше опияняваща.
— Не ми се сърди, Даниел. Не мога да понеса, когато ми се сърдиш.
Той изчака колкото три удара на сърцето. Идеалното време за подклаждане на неувереност.
— Няма нищо. Не се сърдя.
— Още ли съм твоята красавица?
Той пак замълча, преди да отговори:
— Разбира се, че да.
Накара я да изчака в колата.
— Ама аз…
— Изчакай ме там. Нищо не е станало.
Джени се върна при тойотата. Той продължи към багажника на лексуса и погледна вътре.