— Макдейвид е в една от килиите на Норкрос в Крило А — каза Ейнджъл.
— Откъде чу това? — Кити Макдейвид беше една от любимките на Дженет — умна и борбена. Носеха се слухове, че навън се била забъркала с доста сериозна компания, но в нея нямаше истинска злина, освен насочената към самата нея. В някакъв момент в миналото си била сериозно отдадена на рязането — белезите покриваха гърдите, хълбоците и бедрата й. И имаше периоди на депресия, макар че хапчетата, които й даваше Норкрос, като че ли й помагаха с това.
— Ако искаш да знаеш всичките новини, трябва да идваш тук по-рано. Чух го от нея. — Ейнджъл посочи Мора Дънбартън, възрастна доверена питомка, която беше тук до живот. В момента Мора слагаше списания по масите от количката си. Правеше го безкрайно внимателно и прецизно.
Бялата й коса стърчеше около главата й като мъглява корона. На краката си носеше тежки поддържащи шини с цвета на захарен памук.
— Мора! — повика я Дженет — но тихо. Викането в общата стая беше категорично забранено; единственото изключение се отнасяше за децата по време на свиждане и за месечните парти вечери. — Ела, приятелко!
Мора забута бавно количката към тях.
— Имам „Севънтийн“ — каза тя. — Някоя от вас да проявява интерес?
— Не проявявах, когато бях на седемнайсет — отвърна Дженет. — Какво става с Кити?
— Крещя досред нощ — каза Мора. — Странно, че не си я чула. Изкарали я от килията, били й инжекция и я сложили в А. Сега спи.
— Какво е крещяла? — попита Ейнджъл. — Или просто е крещяла?
— Крещяла, че Черната кралица идвала — отвърна Мора. — Щяла да пристигне днес.
— Арета Франклин ще изнася представление ли? — попита Ейнджъл. — Тя е единствената черна кралица, за която знам.
Мора не я слушаше, а зяпаше синеоката блондинка на корицата на списанието.
— Сигурни ли сте, че не искате този „Севънтийн“? Има доста хубави празнични рокли.
— Не нося такива дрехи, освен ако нямам корона — каза Ейнджъл и се разсмя.
— Доктор Норкрос говорил ли е с Кити? — попита Дженет.
— Още не — отвърна Мора. — Навремето имах красива рокля. Наистина красива — синя, префърцунена. Мъжът ми й направи дупка с ютията. Стана случайно. Опитваше се да ми помогне. Никой обаче не го беше научил да глади. Повечето мъже така и не се научават. А сега и той няма, това е сигурно.
Ейнджъл и Дженет премълчаха. Добре се знаеше какво е направила Мора Дънбартън на съпруга си и двете си деца. Направила го беше преди трийсет години, но някои престъпления не се забравят.
7
Три или четири години по-рано (или може би пет или шест — събитията се отдалечаваха устремно от нея и нещата ставаха неясни) на един паркинг зад Кмарт в Северна Каролина един мъж бе казал на Тифани Джоунс, че се е запътила към неприятности. Колкото и да беше мъгляво последното десетилетие и половина, този момент си остана запечатан в ума й. Чайки крещяха и ровеха боклуците около товарната рампа на Кмарт. Ситният дъжд валеше по прозореца на джипа, в който седеше тя и който принадлежеше на мъжа, твърдящ, че се е запътила към неприятности. Типът беше ченге в мола. Тя току-що му беше направила свирка.
Преди това я беше спипал да краде дезодорант. Споразумението, до което стигнаха, беше напълно разбираемо и очаквано — тя му прави свирка, той я пуска. Тлъст кучи син. Достигането до хуя му между шкембето, дебелите бедра и волана си беше сериозна операция. Но Тифани беше вряла и кипяла и това беше толкова дребно нещо, че дори нямаше да влезе в списъка на делата й, ако не беше казаното от него.
— Сигурно ти е гадно, а? — На потното му лице се изписа съчувствена гримаса, докато се гърчеше в седалката и се мъчеше да свали яркочервените си найлонови шорти, които вероятно бяха единственото нещо, което бе успял да намери за свинските си размери. — Разбираш, че си се запътила към неприятности, когато се озоваваш в положение като това и ти се налага да духаш на такъв като мен.
До този момент Тифани беше приела, че онези, които посягат — такива като братовчед й Труман, — трябва да живеят в непрекъснато отрицание. Как иначе биха могли да продължат? Как можеш да нараняваш и унижаваш човек, когато напълно осъзнаваш какво правиш? Е, оказваше се, че можеш — и такива като прасето, минаващо за охранител, го правеха. Това откровение беше истински шок, който изведнъж обясни толкова много неща за целия й лайнян живот. Тифани не беше сигурна, че някога ще успее да го преодолее.
Три-четири нощни пеперуди пърхаха в плафона над плота. Крушката беше изгоряла. Нямаше значение — в караваната влизаше достатъчно утринна светлина. Пеперудите се блъскаха в стъклото, малките им сенки се мятаха насам-натам. Как бяха влезли вътре? И между другото, как самата тя се беше озовала тук! За известно време, след някои трудности в края на тийнейджърските години, Тифани бе успяла да си изгради някакъв живот. През 2006 работеше като сервитьорка в едно бистро и припечелваше добре от бакшишите. Имаше двустаен апартамент в Шарлотсвил и гледаше на балкона папрат. Справяше се доста добре за момиче, отпаднало от гимназията. През уикендите обичаше да наема един едър червеникавокафяв кон, казваше се Молин: беше кротък и имаше равен галоп и тя излизаше да го язди в Шенандоа. А сега се намираше в каравана на гъза на географията в Апалачите и не се беше запътила към, а си имаше неприятности. Е, поне те бяха увити в памук. Не жилеха така, както очакваш, което бе може би най-лошото, защото беше нагазила твърде навътре, до точката, от която не можеш дори…