С ръка на дръжката на вратата, Лайла се канеше да слезе, да отиде отзад и да укроти жената с тазер за собствената й безопасност, но третият удар се оказа последен. Иви се отпусна назад в седалката, задъхана по един радостен начин, досущ като бегач, който току-що е прекосил първи финалната линия. Устата и носът й бяха омацани с кръв, на челото й имаше дълбока драскотина.
— Трипъл-дъбъл! Добре! — извика Иви. — Трипъл-дъбъл! Натоварен ден!
Лайла взе микрофона и се обади на Лини — промяна на плана. Служебният адвокат да се яви в участъка колкото се може по-бързо. Както и съдия Силвър, стига да успееха да убедят стареца да дойде и да им направи услуга.
2
Нагазил до корем в сладката папрат, лисугерът гледаше как Еси разтоварва количката си.
Разбира се, той не мислеше за нея като за Еси, нито пък имаше някакво друго име за нея. Тя беше просто поредното човешко същество. Във всеки случай я бе наблюдавал от много време много луни и слънца — и ясно разпознаваше колибата й от найлони и платнища като лисича дупка. Лисугерът разбираше също, че четирите парчета зелено стъкло, които тя бе подредила в полукръг и наричаше „момичетата“, имат огромно значение за нея. Веднъж, когато Еси я нямаше, лисугерът ги подуши (в тях нямаше живот) и прерови вещите й, които не представляваха нищо особено, ако не се брояха няколко изхвърлени консерви от супа, които той облиза старателно.
Смяташе, че тя не представлява заплаха, но пък беше стар лисугер, а никой не остарява, ако подхожда прекалено самоуверено към нещата в живота. Можеш да станеш стар лисугер, като внимаваш и се възползваш от всяка възможност, като се сношаваш колкото се може по-често и в същото време избягваш обвързването, никога не пресичаш пътища денем и се заравяш дълбоко в хубавата мека пръст.
Тази сутрин благоразумието му като че ли не беше необходимо. Поведението на Еси беше напълно типично. След като разтовари торбите и различните чудати неща от количката, тя уведоми парченцата стъкло, че мама трябва да дремне. „Без щуротии, момичета“ — предупреди ги Еси и влезе в колибата, за да легне върху купчината одеяла, които използваше като дюшек. Макар че колибата покриваше тялото й, главата й стърчеше навън.
Докато Еси се готвеше да заспи, лисугерът безмълвно се озъби на половината мъжки манекен, който тя беше оставила в шумата до колибата, но манекенът не реагира. Сигурно беше мъртъв като зелените стъкълца. Лисугерът задъвка лапата си и зачака.
Скоро дишането на старицата стана равномерно, след всяко дълбоко вдишване следваше кратко издишване с подсвирване. Лисугерът бавно се надигна от леглото си в сладката папрат и направи няколко предпазливи крачки към колибата — искаше да е абсолютно сигурен в намеренията на манекена или в липсата на такива. Оголи още повече зъби. Манекенът не помръдна. Да, определено бе мъртъв.
Лисугерът изтича до колибата и спря. На главата на спящата жена се появи нещо белезникаво — бели нишки, подобни на паяжини. Поникваха от бузите й, леко потрепваха и се отпускаха върху кожата й. От тях поникваха нови нишки, които бързо покриха лицето й, образувайки маска, която скоро обхвана цялата й глава. В полумрака на колибата кръжаха нощни пеперуди.
Лисугерът отстъпи няколко крачки, като душеше. Бялото нещо не му харесваше — бялото нещо определено беше живо и определено се различаваше от създанията, които познаваше. Дори от разстояние миризмата му беше силна и смущаващо смесена — в нея се долавяше кръв и плът, разум и глад, както и елемент от дълбока, много дълбока пръст, идваща сякаш от Дупката на всички лисичи дупки. А какво спеше в нея? Със сигурност не и лисица.
Душенето премина в скимтене, лисугерът се обърна и се отдалечи в тръс на запад. В гората зад него се чу шум — идваше някой друг — и лисугерът побягна с всички сили.
3
След като помогна на Оскар Силвър да погребе котката Какао (увита в протъркана хавлия), Франк мина по двете кратки пресечки до къщата на „Смит Лейн“ 51, чиято ипотека плащаше и в която след раздялата с жена му живееше само Илейн и дванайсетгодишната им дъщеря.
Илейн беше социален работник допреди два щатски бюджета, а сега работеше почасово в „Гудуил“ и като доброволка в две благотворителни организации, раздаващи храна на нуждаещи се, както и в клиниката за семейно планиране в Мейлок. Предимството в това бе, че не им се налагаше да търсят пари за детегледачка. След края на училищните занятия никой нямаше против Нана да се мотае в „Гудуил“ с майка си. Недостатъкът бе, че щяха да изгубят къщата.