Водачът й продължи през канавката край Шосе 31, пресече напукания разпадащ се път и влезе в синьо-зеления сумрак на гората от другата страна. Докато лисицата се изкачваше по склона, оранжевият й кожух сякаш проблясваше в сенките.
Дженет пресече тичешком пътя, без да изпуска от поглед опашката на лисицата. Единият й крак се подхлъзна и тя трябваше да се хване за една клонка, за да запази равновесие. Свежестта на въздуха, ухаещ на смола, гниещи листа и мокра пръст, изгаряше гърлото и изпълваше гърдите й. Тя беше на свобода и изведнъж си спомни как беше играла „Монополи“ като малка — с картата за излизане от затвора. Чудната нова реалност сякаш изрязваше тази част от гората от самото време и я превръщаше в остров, недостижим за индустриалните почистващи препарати, заповедите, дрънчащите ключове, хъркането, пръдните и плача на съкилийничките, за секса помежду им, за трясъка на затваряни врати. Тук тя бе единствената господарка. Кралица Дженет. Свободата беше сладка, по-сладка дори от фантазиите за нея.
И тогава:
— Боби — прошепна тя. Това беше името, което трябваше да запомни, да вземе със себе си, за да не се изкуши да остане.
3
Преценяването на разстоянието бе трудно — Дженет беше свикнала с равната гумена пътека, която обикаляше затворническия двор и бе дълга около осемстотин метра. Постоянното изкачване на югозапад беше по-изтощително и тя трябваше да прави по-дълги крачки, от които мускулите на бедрата й се напрягаха по начин, който беше болезнен и възхитителен едновременно. Лисицата спираше от време на време, за да я изчака, след което продължаваше да подтичва напред. Дженет се потеше въпреки мразовития въздух. Имаше чувството, че се намира на самата граница между зимата и пролетта. В сиво-кафявата маса на гората тук-там се виждаха зелени пъпки, а там, където беше открита към небето, земята беше кална от стопения сняг.
Изминаха три или може би пет километра и стигнаха до задната страна на преобърната каравана, приличаща на заседнал кораб насред море от бурени. На земята лежеше стара жълта полицейска лента. Дженет си помисли, че наближават целта си. Във въздуха се долавяше леко бръмчене. Слънцето се беше издигнало, наближаваше пладне. Дженет започна да изпитва жажда и глад. Може би там, накъдето се бяха запътили, имаше нещо за ядене и пиене — колко добре би й дошла една студена напитка точно сега! Но няма значение, в момента трябваше да мисли единствено за Боби. Как го вижда отново. Пред нея лисицата изчезна под арка от счупени клони.
Дженет забърза след нея и мина покрай купчина обрасли с бурени отломки. Може би навремето тук бе имало някаква барака или навес. Клоните на дърветата бяха покрити с нощни пеперуди, чиито безбройни кафяви телца се притискаха едно в друго и приличаха на някакви странни раковини. Дженет си помисли, че това следва схващането, че светът, в който се намира, се намира извън всичко, което й е познато, подобно на някаква земя на дъното на морето. Нощните пеперуди ги имаше и тук, но тя ги чуваше как тихо пукат, сякаш говорят.
Боби — сякаш казваха те. — Не е късно да започнеш отново.
Изкачването най-сетне свърши. През последните дървета Дженет различи лисицата, стояща в увехналите треви на зимно поле. Вдиша дълбоко. Миризмата на керосин, напълно неочаквана и като че ли несвързана с нищо наоколо, опари носа и устата й.
Дженет излезе на откритото и видя нещо, което не можеше да съществува. Нещо, което я убеди, че вече не се намира в онези Апалачи, които беше познавала открай време.
4
Беше бял тигър, чиято козина беше нашарена с черни, подобни на перки ивици. Той наклони глава и изрева като лъва на МГМ. Зад него се издигаше дърво — Дърво, — излизащо от земята в плетеница от стотици стволове, които се преплитаха в огромен надвиснал фонтан от клони, обсипани с листа и покрити с мъх, оживели от телата на тропически птици. По ствола на дървото се виеше огромна червена змия с блестящо тяло.
Лисицата изтича до зейнала цепнатина в ствола, хвърли на Дженет малко дяволит поглед и изчезна в отвора. Това беше — тунелът, който върви в двете посоки. Тунелът, който можеше да я върне в света, който беше напуснала, където я чакаше Боби. Дженет тръгна към него.
— Стой. Горе ръцете.