Илейн се подсмихна.
— Виждаш ли, самите ти думи са ми достатъчни да разбера, че си глуповата. Момчетата порастват и стават мъже. А мъжете са онези, които причиняват всички беди. Те напояват земята с кръв и отрова. По-добре да сме тук. Да, тук има новородени момчета, но те ще са различни. Ние ще ги научим да са различни. — Пое си дълбоко дъх. Самодоволната усмивка се разтегна още повече, сякаш надута от някакъв газ, който те кара да си изгубиш ума. — Този свят ще бъде добър.
— Ще те попитам отново. Смяташ да затвориш завинаги вратата към живота за всички други жени, без дори да ги попиташ, така ли?
Усмивката на Илейн трепна.
— Те може да не разберат, затова аз… аз…
— Какво ти? Какво друго правиш, освен пълна каша? — Дженет пъхна ръка в джоба си.
Лисицата се появи отново и клекна до тигъра. Червената змия се плъзна леко през едната маратонка на Дженет, но тя дори не погледна надолу. Тези животни не нападат, разбра тя — те бяха от място, което един проповедник от смътните дни на детството й, когато ходеше на църква, беше нарекъл Царството на мира.
Илейн натисна копчето на запалката. На върха й заигра пламъче.
— Аз вземам изпълнително решение!
Дженет извади ръка от джоба си и хвърли по нея шепа грах. Илейн трепна, вдигна инстинктивно ръката с пистолета и отстъпи назад. Дженет се хвърли през оставащото помежду им разстояние, сграбчи я през кръста и я събори. Оръжието отлетя от ръката на Илейн и падна на земята. Тя обаче задържа запалката. Пресегна се и доближи огънчето до полетите с керосин корени. Дженет хвана китката й и я заудря в земята. Запалката падна от ръката й, но твърде късно — по корените затанцуваха сини пламъци, които плъзнаха нагоре към ствола.
Червената змия се плъзна нагоре по Дървото, за да избяга от огъня. Тигърът се надигна мързеливо, отиде до горящия корен и го настъпи с лапа. От нея се вдигна пушек и Дженет надуши миризмата на опърлена козина, но тигърът не помръдна. Когато се дръпна, сините пламъци бяха изчезнали.
Жената плачеше. Дженет я пусна и се дръпна от нея.
— Просто искам Нана да е в безопасност… Просто искам да порасне спокойно…
— Знам. — Дженет никога не беше виждала дъщеря й и сигурно никога нямаше да я види, но познаваше звука на истинската болка, болката на духа. Тя самата я беше изпитвала безброй пъти. Взе падналата запалка. Огледа я. Толкова малък инструмент, а способен да затвори вратата между два свята. И сигурно щеше да го направи, ако не беше тигърът. Това ли трябваше да направи той, или беше престъпил някакви правила? И ако беше, щеше ли да бъде наказан?
Толкова много въпроси. Толкова малко отговори. Няма значение. Тя замахна и загледа как запалката за барбекю полита надалече. Илейн извика отчаяно, когато запалката изчезна в тревата на петнайсетина метра от тях. Дженет се наведе и взе пистолета с намерението да го затъкне в колана си, но носеше затворнически дрехи, които нямаха колан. Коланите бяха забранени. Понякога затворничките се бесеха с тях. Панталоните й се завързваха с връв и имаха джоб, но той беше плитък и наполовина пълен с грах — пистолетът веднага би паднал от него. Изглежда, най-мъдрото решение беше да захвърли и него.
Преди да успее да го направи, листата зад нея зашумоляха. Дженет се обърна с пистолет в ръка.
— Пусни го! Пусни оръжието!
В края на гората стоеше друга въоръжена жена, насочила пистолет към Дженет. За разлика от Илейн, тази държеше оръжието си с две ръце и стоеше разкрачена, сякаш много добре знаеше какво прави. Дженет, която беше свикнала да й нареждат, започна да сваля пистолета с намерението да го остави в тревата до Дървото… но на прилично разстояние от Илейн Улавата, която можеше да се хвърли към него. Докато се навеждаше, змията се плъзна по клона над нея. Дженет трепна и вдигна ръка да защити главата си. Чу се трясък и тих звън, сякаш две чаши за кафе се бяха чукнали в шкаф, и й се стори, че чува Иви в главата си — нечленоразделен вик, изпълнен с болка и изненада. След това Дженет се озова на тревата, небето беше само листа, а устата й беше пълна с кръв.
Жената с пистолета пристъпи напред. Дулото на оръжието й димеше и Дженет разбра, че е простреляна.
— Пусни го! — нареди жената. Дженет разтвори пръсти — не подозираше, че пистолетът е в ръцете й, докато той не падна на земята.
— Познавам те — прошепна Дженет. На гърдите й сякаш бе легнала голяма топла тежест. Трудно й беше да диша, но не я болеше. — Ти си онази, която доведе Иви в затвора. Ченгето. Видях те през прозореца.