— Мирише ми на керосин — каза Лайла. Вдигна захвърлената туба, подуши я, после я пусна на земята.
При сутрешната Среща в „Шопуел“ някой бе споменал, че една от количките за голф е изчезнала, без да е записана на ничие име; едно момиче, Мейзи Уетърмор, пък каза, че няколко минути по-рано видяла Илейн Нътинг да кара в посока към склада на Адамс. Лайла и Джанис Коутс, които бяха дошли заедно, се спогледаха. В посоката на склада за дърва сега имаше само две неща — разлагащите се останки от нарколабораторията и Дървото. Идеята, че Илейн Нътинг е заминала сама натам, ги разтревожи. Лайла си спомни съмненията на Илейн за животните там — особено за тигъра — и й хрумна, че може да е решила да го убие. А това със сигурност нямаше да доведе до нищо добро. Затова двете бяха взели друга количка и я бяха последвали.
И ето че Лайла беше простреляла жена, която не бе виждала никога и която сега лежеше тежко ранена на земята.
— Какво беше намислила, по дяволите? — попита тя.
— Не аз — отвърна Дженет и погледна плачещата жена. — Тя. Керосинът е неин. Пистолетът също. Аз я спрях.
Дженет знаеше, че умира. Студът я изпълваше като кладенчова вода, отне топлината първо от пръстите на краката й, после от стъпалата, от коленете — и продължи да пълзи нагоре към сърцето. Боби се страхуваше от водата, когато беше малък.
И Боби се боеше, че някой ще му вземе кока-колата и шапката на Мики Маус. Това беше моментът, запечатан на снимката, закачена на малкия правоъгълник на стената на килията й. Няма, миличък, беше му казала тя. Не се безпокой. Твои са си. Мама няма да позволи никой да ти ги вземе.
А ако Боби беше тук сега и я попиташе за тази вода? За водата, в която потъваше майка му? О, тя щеше да му каже да не се безпокои и за нея. Шокът е само в началото, после свикваш.
Но Дженет не беше шампион от „Лъжи за награди“. Не беше състезател от подобен калибър. Можеше и да успее да заблуди Боби, но не и Рий. Ако Рий беше тук, тя трябваше да признае, че макар от водата да не боли, пак си е гадно.
Чуваше безтелесния глас на водещия: „Боя се, че Дженет Сорли е дотук, но ние ще я изпратим у дома с чудесни подаръци. Кажи й за тях, Кен!“. Водещият говореше като Уорнър Улф, самия г-н Да-пуснем-записа. Хей, ако трябва да бъдеш изпратена у дома, едва ли ще намериш по-подходящ момент.
Комендант Коутс, чиято коса сега бе бяла като тебешир, прекъсна полета на Дженет. Косата й отиваше. Самата тя обаче беше прекалено слаба, с хлътнали очи и бузи.
— Сорли? — Коутс клекна и повдигна главата й. — Дженет?
— Ох, мамка му — каза ченгето. — Май току-що направих ужасна грешка. — Лайла също клекна и притисна раната на Дженет, макар да знаеше, че е безсмислено. — Исках само да я одраскам, но от това разстояние… и толкова се боях за Дървото… Съжалявам.
Дженет усети как кръвта потича от ъглите на устата й.
— Имам син… — изпъшка тя. — Казва се Боби… имам син…
Думите й бяха насочени към Илейн и последното, което видя, беше лицето на онази жена, с нейните огромни, уплашени очи.
— Моля ви… имам син…
Глава 15
По-късно, когато пушекът и сълзотворният газ се разпръснат, ще има десетки истории за битката за Изправителното заведение за жени Дулинг. Всички те се различават, повечето си противоречат, верни са в едни подробности и лъжат за други. Започне ли наистина сериозен конфликт, битка до смърт, обективната реалност бързо се губи в дима и врявата.
Освен това мнозина от онези, които биха могли да добавят собствените си разкази, са мъртви.
1
Докато караше бавно АТВ-то по един черен път, който според нея беше Алън Лейн (трудно беше да се каже със сигурност — по тези хълмове минаваха много черни пътища), Ван Лампли — простреляна в бедрото и уморена до дъното на душата си — чу далечна експлозия откъм затвора. Вдигна очи от екрана на телефона на Фриц Мешаум, на който беше инсталирано приложение за проследяване. На въпросния екран телефонът беше малка червена точка. Джипиес предавателят на базуката беше отбелязан със зелена. Двете точки вече бяха много близко една до друга и Лампли усещаше, че е стигнала с АТВ-то толкова далеч, колкото е възможно, без да предупреди Гринър, че е по петите им.
Може би гърмежът беше от изстрелян от тях снаряд, помисли си тя. Наистина беше възможно, но като момиче от миньорски край, израснало на фона на грубата музика на динамита, тя не смяташе, че е така. Експлозията от затвора беше по-рязка и силна. Със сигурност беше от динамит. Очевидно братята Гринър не бяха единствените боклуци наоколо с експлозиви.