Джони Лий Кронски сграбчи рамото му.
— Трябва да влезем вътре, приятел. Да ги довършим. С това.
Раницата му още беше отворена. Той махна кърпата, в която беше увил динамита, и показа на Франк блокчето С4 на братята Гринър. Беше го оформил в нещо, наподобяващо детска футболна топка, в която беше втъкнат телефон.
— Това е моят телефон — каза Кронски. — Дарявам го за каузата. И без това беше пълен боклук.
— Къде ще влезем? — попита Франк. Сълзотворният газ се разсейваше, но той имаше чувството, че главата му е пълна с него и замъглява мислите му. Дневната светлина се засилваше все повече, слънцето изгряваше червено.
— Направо в търбуха на звяра — отвърна Кронски и посочи наполовина смазаната каравана. Тя се беше килнала към сградата, но имаше достатъчно място да се промъкнеш под нея до вратата, която се беше огънала навътре и бе излязла от пантите си. — Онези при булдозерите ще ни прикриват. Влизаме и не спираме, докато не се доберем до кучката, която направи всичко това.
Франк вече не беше сигурен кой е направил всичко това, нито кой командва, но кимна. Изглежда, не им оставаше друго.
— Трябва да наглася таймера — каза Кронски и включи телефона. В порта му за слушалки имаше пъхната жица, чийто друг край беше свързан с батерия, също втъкната в експлозива. Гледката напомни на Франк за Илейн, докато подготвяше неделните вечери — как вади печеното от фурната и забива в него термометър за месо.
Кронски го перна по рамото, при това доста грубо.
— Колко време ни трябва според теб? И мисли внимателно, защото когато започне да отброява секунди, ще го хвърля, независимо къде се намираме.
— Предполагам… — Франк тръсна глава, за да я проясни. Никога не беше стъпвал в затвора и беше очаквал, че Дон Питърс ще им разясни кое къде е. Просто не си беше давал сметка колко безполезен е Питърс. Сега, когато бе твърде късно, това изглеждаше като крещящо недоглеждане. Колко ли други неща беше пропуснал? — Четири минути?
— Това въпрос ли беше, или твърдение? — попита Кронски като кисел гимназиален учител, обръщащ се към малоумен ученик.
Чуха се нови изстрели, но атаката, изглежда, беше затихнала. Като нищо следващото решение на хората му можеше да е да отстъпят. А подобно нещо не можеше да бъде допуснато.
Нана, помисли си Франк и каза:
— Четири минути. Сигурен съм.
След четири минути ще бъда или мъртъв, или на път да приключа с това, помисли си.
Разбира се, беше напълно възможно жената да бъде убита при щурма, но Франк беше готов да поеме този риск. Това го накара да си помисли за кучетата в клетките, чийто живот бе в ръцете на сили, които те не разбираха.
Кронски отвори някакво приложение, чукна екрана и на него се появи 4:00. Чукна отново и обратното броене започна — 3:59,3:58,3:57.
— Готов ли си, Гиъри? — попита Кронски. Маниакалната му усмивка разкриваше един златен зъб в устата му.
(„Какво правиш? — беше извикал онзи кучи син агитаторът на Кронски онзи ден в мина Грейстоун 7. — Стига си се бавил“. Въпросният кучи син беше поне на двайсет метра навътре в тунела. В пълния мрак под земята Кронски не можеше да види лицето на тъпото копеле, още по-малко тениската му с Уди Гътри, само фенера на каската му. Сила в единството, обичаше да казва агитаторът. В долара имаше повече сила, а човекът от „Юлисис Енерджи“ беше дал на Джони Лий Кронски доста нови банкноти, които да решат проблема им. „Майната ти на теб, майната му на профсъюза ти, майната му и на коня ти“ — беше казал Кронски на кучия син агитатора, преди да хвърли динамита и да побегне, сякаш дяволът е по петите му.)
— Мисля, че трябва да… — започна Франк и точно тогава Лоуъл Гринър изстреля първия снаряд с базуката. Точно над тях се чу свистене. Франк зърна за миг нещо летящо. Някакъв снаряд.
— Залегни! — изкрещя Кронски, но не даде на Франк възможност да го направи, а просто го сграбчи през врата и го просна на земята.