— После го млати колкото си искаш. Пребий го като краставо псе, ако така ти харесва. Но засега може да ни потрябва. Той познава района, за разлика от нас.
— Удари ли го? — попита Пърл. — Онзи долу при бараката?
— Ударих го — отвърна Дрю Т. Бари. — И ако се стигне до съд, не забравяй, че ти ми даде зелена светлина. А сега да приключваме с това.
От едно хълмче над затвора видяха ярък проблясък и диря от бял дим. Последва нова експлозия от другата страна на затвора.
— Кой изстрелва ракети от онзи хълм, мамка му? — попита Пърл.
— Не знам и не ми пука — каза Бари. — Като се има предвид къде се намираме, между нас и тях има поне хиляда тона бетон. — Посочи надолу. — Какво има зад онази врата, Пиърс?
— Гимнастическият салон — отвърна Дон, който изгаряше от желание да изкупи направеното, което вече започваше да възприема като оправдана грешка от онези, които би направил всеки. Опитвах се да защитя Пърл и себе си, помисли си той. И когато това безумие приключи, Елмор ще разбере. И сигурно ще ми благодари и ще ме черпи едно в „Колелото“. Пък и ставаше дума само за Блас, побъркания престъпник, който беше подпалил онази дърта бездомна чанта, преди Дон да успее да го спре.
— Там путките играят волейбол и баскетбол. От другата страна започва главният коридор, викаме му Бродуей. Жената е в килия в Крило А, което се пада отляво. Не е далече.
— Тогава да вървим — каза Пърл. — Ти води, Поразяваща ръка. Имам резачка за оградата.
Дон не искаше да води.
— Май ще е по-добре да остана с Ерик. Все пак ми беше партньор.
— Не е нужно — каза Дрю Т. Бари. — Той вече издъхна.
7
Една година преди Аврора, когато все още се занимаваше с репортажи пълнеж за „Нюз Америка“ — неща като кучета, които могат да броят, и близнаци, срещнали се случайно след петдесетгодишна раздяла, — Микаела беше отразила една история как хората с големи колекции от книги имат по-малко разходи за отопление от нечетящите, защото книгите били добър изолатор. Затова когато започна стрелбата, тя отиде в затворническата библиотека, като се движеше на прибежки и с наведена глава. Откри по рафтовете предимно евтини книги с тънки корици, не точно изолацията, която търсеше, и когато връзката динамит експлодира в съседната стая, беше зарината от романи на Нора Робъртс и Джеймс Патерсън.
Изтича обратно на Бродуей. Този път не си направи труда да се снишава, а спря и погледна с ужас помещението за свиждане, където останките на Ранд Куигли лежаха в локва на пода и капеха от тавана.
Беше изгубила напълно ориентация, намираше се на ръба на паниката и когато снарядът от базуката удари Крило В и облакът прах се понесе към нея (напомняйки й кадрите, които беше гледала след срутването на Близнаците), се обърна да се върне там, откъдето беше дошла. Преди да направи и три стъпки, нечия силна ръка я сграбчи за гърлото и тя усети допира на студен метал до слепоочието си.
— Здрасти, сладурано — каза Ейнджъл Фицрой и когато Микаела не отговори незабавно на поздрава, натисна по-силно длетото, което беше взела от работилницата за мебели. — Какво става тук, мамка му?
— Армагедон — успя да изпъшка Микаела с глас, който нямаше нищо общо с приповдигнатия й репортерски тон. — Моля те, престани да ме душиш.
Ейнджъл я пусна и я завъртя към себе си. Пушекът, който изпълваше коридора, носеше горчив привкус на сълзотворен газ, от който се закашляха, но можеха да се виждат достатъчно добре. Жената с длетото беше красива по някакъв напрегнат, хищнически начин.
— Изглеждаш различна — каза Микаела. Това беше може би най-тъпият коментар, при положение че затворът се намираше под атака и една престъпница размахваше длето пред лицето й, но друго не успя да измисли. — Будна. Наистина будна.
— Тя ме събуди — гордо каза Ейнджъл. — Иви. Също като теб. Защото имах мисия.
— Каква мисия?
— Те — отвърна Ейнджъл и посочи двете създания от женски пол, които се мъкнеха по коридора, без да обръщат никакво внимание на пушека и стрелбата. Парцалите от пашкулите, висящи по Мора Дънбартън и Кейли Роулингс, бяха като гнил саван от някакъв филм на ужасите. Двете минаха покрай Микаела и Ейнджъл, без да ги поглеждат.
— Как… — започна Микаела, но преди да успее да завърши въпроса си, отпред се взриви втори снаряд. Подът се разтресе и коридорът се изпълни с още пушек, този път черен и вонящ на нафта.
— Не знам как могат да правят каквото и да било и не ми пука — каза Ейнджъл. — Те си имат тяхната работа, а аз моята. Можеш да ми помогнеш, или аз мога да те наръгам в корема. Кое избираш?