Пърл гледаше през рамо към Дон и се беше ухилил, докато влизаше в гимнастическия салон.
— По-спокойно и остави мъж да во…
Изречението така и остана недовършено — студените ръце на Мора Дънбартън го сграбчиха, едната за врата, а другата за тила. Елмор Пърл зяпна бездушните очи и запищя. Писъкът му не продължи дълго — съживеното нещо, което доскоро бе Мора, бръкна в устата му, без да обръща внимание на хапещите зъби, и дръпна рязко надолу. Челюстите му се отделиха една от друга със звук, сякаш някой откъсваше бутче на пуйка в Деня на благодарността.
12
— И ако това нашето не е късмет, да пукна! — извика Мейнард Гринър. — Малко по-далече и снарядите само щяха да експлодират на паркинга. — Лоу, видя ли как отскочи последният?
— Видях — съгласи се Лоу. — Като камъче в езеро и удари булдозера. Не е зле, но аз мога и по-добре. Презареди.
Затворът долу беше обгърнат в пушек, излизащ от дупката в западната стена. Славна гледка, напомняща на пушека от мина след взрив, но безспорно много по-добра, защото сега не взривяваха камънаци. А проклет щатски затвор. Делото си заслужаваше дори да не им се налагаше да затварят предателската уста на Кити Макдейвид.
Докато Мей бъркаше в торбата с мунициите, зад него изпука клонка. Той рязко се обърна и посегна към пистолета, затъкнат на кръста му.
Ван стреля с пистолета, с който Фриц Мешаум се беше опитал да я убие. Разстоянието беше малко, но тя бе изтощена и вместо да улучи Мейнард в гърдите, куршумът само одраска рамото му и го просна върху почти празната торба със снаряди. Пистолетът му полетя в близките храсти и се закачи за предпазителя на спусъка.
— Братко! — изкрещя той. — Простреля ме! Тя ме простреля!
Лоу хвърли базуката и грабна пушката, която лежеше до него.
След като единият беше извън строя, Ван можеше да си позволи да се съсредоточи. Подпря дръжката на пистолета във внушителния си бюст и дръпна спусъка. Устата на Малкия Лоу експлодира, мозъкът му се разхвърча от дупката в тила и той вдиша собствените си зъби с последния си дъх.
— Лоу! — изкрещя Мейнард. — Братко!
Грабна закачилия се за храстите пистолет, но преди да успее да го насочи, китката му беше стисната от нещо, което приличаше повече на менгеме, отколкото на човешка ръка.
— Не е разумно да насочваш оръжие срещу шампионка по канадска борба, та дори да не е спала от една седмица — каза Ван със странно мек глас и рязко завъртя. Китката на Мей изхрущя, сякаш някой чупеше съчки. Той изпищя. Пистолетът падна и тя го изрита настрани.
— Ти застреля Лоу — изхленчи Мейнард. — Уби го!
— Точно така. — Главата на Ван пищеше; имаше чувството, че стои на палубата на яхта в бурно море. Невероятната й издръжливост беше на изчерпване и тя го знаеше. Но нямаше съмнение, че това преживяване беше по-добро от самоубийството. Само че сега какво?
Мей имаше същия въпрос.
— Какво ще правиш с мен?
Не мога да го вържа, помисли си Ван. Нямам с какво да го вържа. Нима просто ще заспя и ще го оставя да се измъкне? Сигурно след като ми пусне няколко куршума, докато пашкулът расте около мен?
Погледна към затвора, чийто вход беше блокиран от смачкана каравана и горящ булдозер. Съсредоточи се върху дупката, пробита от първия снаряд в стената на Крило В, където десетки жени спяха беззащитни в пашкулите си. Колко от тях бяха убити от тези двама тъпи селяци?
— Кой от двамата си ти? Лоуъл или Мейнард?
— Мейнард, госпожо. — Той опита усмивка.
— Тъпият ли си, Мейнард, или умният?
Усмивката му се разшири.
— Тъпият, дума да няма. Отпаднах от училище в осми клас. Аз само правя онова, което каже Лоуъл.
Ван отвърна на усмивката му.
— Е, май просто ще те пусна, Мейнард. Няма проблем. Там долу имаш пикап. Надникнах и видях, че ключовете са на запалването. Мисля, че и с една ръка ще изминеш повечето път до Педро южно от границата, ако не щадиш конете. Така че защо не тръгнеш, преди да съм размислила?
— Благодаря, госпожо.
Мей забърза между надгробните камъни на малкото гробище. Ван си помисли за момент дали да не спази обещанието си, но той по всяка вероятност щеше да се върне и да я открие спяща до мъртвия си брат. Не можеше и да го остави да се отдалечи твърде много, защото вече нямаше вяра на прицела си.
Поне няма да разбере какво му се е стоварило, помисли си тя.
Вдигна пистолета на Мешаум и — не без съжаление — стреля в гърба на Мей. „Уф“ беше последната му дума на този свят, докато падаше по очи върху купчина сухи листа.