— Ох, Господи — изпъшка Дон. — Господи, Господи, Господи. Да се махаме оттук. Да се връщаме в града.
Въпреки че изобщо не харесваше дундестия бивш надзирател, Дрю Т. Бари разбираше импулса му да бяга; дори му съчувстваше до известна степен. Но Бари не беше станал най-успешният застраховател в Три-Каунтис, като зарязваше работата преди да я е свършил. Сграбчи Дон за ръката.
— Дрю, те бяха мъртви! Ами ако има и други?
— Аз не виждам други. А ти?
— Но…
— Води. Ще намерим жената, за която сме дошли. — И най-неочаквано Дрю Т. Бари си спомни нещо, научено в часовете по френски в гимназията. — Cherchez la femme.
— Шише какво?
— Няма значение. — Дрю Т. Бари посочи с мощната си пушка. Не точно към Дон, но в тази посока. — Ти води. Десет метра пред мен бива.
— Защо?
— Защото вярвам в застраховането — отвърна Дрю Т. Бари.
15
Докато Ванеса Лампли виждаше сметката на Мейнард Гринър, а Елмор Пърл беше подложен на импровизирана орална хирургическа операция от съживения труп на Мора Дънбартън, Франк Гиъри лежеше зад наполовина съборената рецепция и гледаше как 0:46 става 0:45, после 0:44. Вече знаеше, че няма да има помощ отвън. Останалите мъже там или изчакваха, или се бяха махнали. Ако искаше да мине покрай проклетия пункт на охраната и да влезе в затвора, трябваше да го направи сам. Единствената алтернатива беше да се измъкне на четири крака навън и да се надява, че онзи зад бронираното стъкло няма да го простреля в задника.
Искаше му се всичко това изобщо да не се беше случвало. Искаше му се да кара по някой приятен път на окръг Дулинг в малкия си пикап и да търси нечий енот. Ако домашният енот е гладен, можеш да го прилъжеш да те доближи достатъчно, за да метнеш мрежата отгоре му, с помощта на парче сирене или хамбургер на края на дългата пръчка, която Франк наричаше Пръчката на лакомствата. Това го накара да си помисли за счупения крак на бюрото на рецепцията, който се бе забил в гърба му. Претърколи се настрани, хвана го и се пресегна с него. Кракът се оказа достатъчно дълъг да стигне смъртоносната топка.
— Какво правиш? — попита Тайг зад стъклото.
Франк не си направи труда да му отговаря. Ако не се получеше, с него бе свършено. Набучи топката на назъбения край на крака. Джони Лий го беше уверил, че дори да прегазиш това нещо с кола, то няма да гръмне, и пръчката наистина не го взриви. Франк вдигна крака точно под процепа на бронираното стъкло. 0:17 стана 0:16, после 0:15. Тайг стреля и Франк усети как куршумът профуча на милиметри от кокалчетата на ръката му.
— Който и да си, по-добре изчезвай — каза той. — Направи го, докато още имаш шанс.
Франк се вслуша в собствения си съвет и се метна към изхода. Очакваше куршум. Тайг обаче така и не стреля.
Тайг се взираше през стъклото в бялата топка, залепнала за края на крака като някаква голяма дъвка. На екрана на телефона 0:04 стана 0:03. Тайг разбра какво е това и какво ще се случи. Втурна се към вратата за коридора. Ръката му беше на дръжката, когато светът потъна в бяла светлина.
16
Отвън, в сянката на останките от караваната, която никога повече нямаше да закара Бари Холдън и семейството му на къмпинг, Франк усети как сградата се разтресе от поредния взрив. Стъклата, оцелели при предишните експлозии благодарение на подсилващите жици, се пръснаха на блестящи парченца.
— Хайде! — извика Франк. — Всички, които сте останали, идвайте! Ще я хванем!!!
Отначало нямаше никаква реакция. После четирима мъже — Карсън Струтърс и заместник-шерифи Трийт, Ордуей и Бъроуз — изскочиха от прикритието си и се втурнаха към разбития вход на затвора.
Присъединиха се към Франк и изчезнаха в пушека.
17
— Еба… си… мамата — ахна Джаред Норкрос.
Микаела беше изгубила дар слово, но откри, че с цялото й сърце й се иска екипът й да беше тук. Само че той нямаше да помогне, нали? Ако предаваш това, което виждаха очите й, зрителите просто щяха да решат, че е някакъв трик с камерите. Трябваше да си тук, за да повярваш. Трябваше да видиш как голата жена се рее над леглото си с мобилен телефон в ръцете; да видиш зелените филизи, виещи се в черната й коса.
— Здрасти! — весело извика Иви, но без да се обръща. Почти цялото й внимание беше насочено към телефона в ръцете й. — След малко идвам, но точно сега трябва да довърша една важна работа.
Пръстите й летяха над екрана.
— Джаред? — Гласът на Клинт беше едновременно изумен и уплашен. — Ти пък какво правиш тук?