— Добре, след като престана да витаеш в облаците, да повторя. Каза ми, че някакъв тип от вестникарския ти маршрут кара зелен мерцедес. Как се казва? В коя къща живее?
— Не му помня името. Съжалявам, тате. — Нана прехапа долната си устна. — Къщата е до онази с голямото знаме. Оградена е със стена. На Брайър. На върха на хълма.
— Добре. — Франк пусна тениската й.
Нана не помръдна.
— Още ли си ядосан?
— Миличка, изобщо не съм ядосан. — И понеже тя не каза нищо, добави: — Добре де, бях. Мъничко. Но не на теб.
Тя не го гледаше, а продължаваше да търка проклетите си пръсти. Той я обичаше — тя беше най-важното нещо в живота му, — но понякога му беше трудно да повярва, че е с ума си.
— Благодаря. — Лицето му вече не беше толкова червено, потта по кожата му вече изстиваше. — Благодаря, Светлоочке.
— Моля — каза Нана. Отстъпи крачка назад, подметката на гуменката й изскърца пронизително в ухото му.
Франк се изправи в седалката.
— И още нещо. Не стой на алеята. Поне до обяд, докато не оправя една работа. Един човек кара наоколо като полудял. Иди да рисуваш вътре, става ли?
Тя отново хапеше долната си устна.
— Става, тате.
— Няма да плачеш, нали?
— Няма, тате.
— Добре. Браво на моето момиче. Ще се видим следващия уикенд, нали?
Осъзна, че устните му са невероятно сухи. Запита се какво още трябва да направи и един глас в главата му отвърна: „Е-е-е, че какво друго би могъл да направиш? Може и да можеш, не знам. Сигурно ще ти прозвучи адски щуро, Франк, но знаеш ли, можеше и да не откачаш напълно“. Гласът беше развеселена версия на собствения му глас — глас на човек, който се е настанил удобно на сгъваем стол на поляната, сложил си е слънчевите очила и може би отпива чай с лед.
— Добре. — Нана му кимна машинално, като робот.
На паважа зад нея беше нарисувано дърво с огромна корона, която стигаше до края на алеята, а чворестият му ствол заемаше останалото. От клоните му висеше мъх, а под него растяха цветя. Корените продължаваха надолу до очертанията на подземно езеро.
— Харесва ми какво си нарисувала — каза той и се усмихна.
— Благодаря, тате — отвърна Нана.
— Просто не искам да пострадаш. — Чувстваше усмивката си като закована на лицето си.
Дъщеря му подсмръкна и отново кимна машинално. Франк знаеше, че се мъчи да преглътне сълзите си.
— Виж, Нана… — започна той, но думите, които искаше да каже, изчезнаха, когато вътрешният глас се намеси отново да му каже, че това й е предостатъчно. Че просто трябва да я остави на мира.
— Довиждане, тате.
Тя се пресегна и затвори вратата на колата. Обърна се и се затича по алеята, като разрита тебеширите, прекрачи дървото, размаза зеленото и черното на короната. С наведена глава. С тресящи се рамене.
Деца, помисли си той. Понякога не оценяват, че се опитваш да постъпиш правилно.
4
На бюрото на Клинт имаше три папки.
Първата беше напълно предвидима, но и тревожеща — един от дежурните нощни надзиратели предполагаше, че Ейнджъл Фицрой крои нещо. Точно преди гасенето на лампите се опитала да започне дискусия за семантиката. Правилата в Дулинг строго изискваха всички да бъдат наричани „надзирател“. Синоними като „пазач“ и „шапкар“, да не говорим за (естествено!) подмятания като „задник“ и „чекиджия“ бяха неприемливи. Ейнджъл попитала надзирател Уетърмор дали разбира английски. Разбира се, че били пазачи, заявила тя. Можели да бъдат и надзиратели, вярно, нищо против, но не можели да не бъдат пазачи, защото пазели. Нали това правят в затворите? Ако печеш кейк, не си ли пекар? Ако копаеш яма, не си ли копач?
„Предупредих затворничката, че е изчерпала разумните доводи и може да очаква последици, ако не млъкне и не се прибере незабавно — пишеше Уетърмор. — Тя се прибра в килията си, но веднага попита как можело да очакваме, че ще спазват правилата, когато думите, формулиращи тези правила, са лишени от смисъл. Тонът й бе заплашителен“.
Ейнджъл Фицрой беше една от малкото жени в затвора, които Клинт смяташе за наистина опасни. От контактите си с нея смяташе, че тя може би е социопат. Никога не беше зървал някакво съчувствие у нея, а затворническото й досие беше пълно с прегрешения — наркотици, сбивания, заплашвания.
— Ейнджъл, как мислиш, че щеше да се почувстваш, ако мъжът, когото си нападнала, беше умрял от раните си? — беше я попитал на един групов сеанс.
— Уф! — Ейнджъл потъна в стола си и погледът й започна да се лута по стените. — Щях да се почувствам… ами, доста зле… предполагам. — После млясна с устни и очите й се спряха върху репродукцията на Хокни. Погледнете тази картина, момичета. Не ви ли се иска да идете на това място?