Клаудия Стивънсън заговори с наведена глава и толкова тихо, че събралите се й завикаха да повтори.
— Не искам да задържам никого — повтори тя. — Ще се съглася с мнозинството.
Книжният клуб също гласува да се върнат.
— Джанис е права, че тук е по-добре — каза Гейл от името на всички. — Но това не е наистина Нашето място. То е другаде. И кой знае, може би всичко, което се е случило там, ще направи онова място по-добро.
Микаела си помисли, че тя е може би права, но най-вероятно в краткосрочен план. Мъжете често обещаваха никога да не посягат на жените и децата си, при това напълно искрено, но бяха в състояние да спазват обещанията си само за месец-два, ако не и по-малко. Яростта се връщаше отново като пореден пристъп на малария. Имаше ли причина сега да е различно?
Силни хладни пориви на вятъра огънаха високата трева. Ята гъски, завръщащи се от необитаемия юг, прелетяха в синьото небе над тълпата.
Все едно сме на погребение, помисли си Мери Пак. Беше толкова неоспоримо, подобно на смъртта — толкова ярко, че да те заболят очите, толкова хладно, че кожата ти да настръхне под палтото и пуловера.
— Искам да разбера какво е наистина да се влюбиш в момче — каза тя, когато дойде нейният ред. Това признание със сигурност щеше да разтупти сърцето на Джаред Норкрос, ако беше тук. — Зная, че светът е по-лесен за мъжете, че е гаден и измамен, но искам да имам обикновен живот, какъвто винаги съм очаквала. Може да е егоистично, но го искам. Може дори да поискам да си имам дете. И… това е всичко. — Последните й думи преминаха в ридания и Мери слезе от щайгата, като размаха ръце към жените, които се опитаха да я утешат.
Магда Дубчек каза, че задължително трябва да се върне.
— Антон има нужда от мен. — Усмивката й беше ужасна в невинността си. Иви я видя и сърцето я заболя.
(На няколко метра от тълпата лисугерът чешеше гръб в един дъб и поглеждаше към синия вързоп на задната седалка на количката за голф. Бебето Анди Джоунс спеше дълбоко, без никой да го пази. Мечтата на мечтите. Забрави кокошката, забрави целия шибан кокошарник, забрави всички кокошарници на света. Най-сладкото от всички лакомства, човешко дете. Стискаше ли му? Уви, не. Можеше само да си фантазира — но ах, каква фантазия! Розова ароматна плът, мека като масло!)
Една жена заговори за съпруга си. Бил страхотен, ама наистина, изпълнявал си задълженията, помагал й и тъй нататък. Друга пък заговори за партньора си, който пишел песни. На външен вид не бил нищо особено, но помежду им имало връзка, която можела да се нарече песен. Той бил думите, а тя музиката.
Някои просто тъгуваха по дома си.
Гимназиалната учителка по общество и право Керъл Лейтън каза, че искала да изяде „Кит Кат“, който не е стар, да седне на канапето си, да гледа някой филм по „Нетфликс“ и да поглези котката си.
— Опитът ми с мъжете е стопроцентово лош, но не съм скроена да започна на чисто в някакъв нов свят. Може би съм страхливка, но не мога да се преструвам.
Не беше сама в копнежа си за обикновения комфорт, който бяха оставили.
Повечето искаха да се върнат заради синовете си. Нов старт за всяка жена на света означаваше сбогуване с безценните й синове, което жените не можеха да понесат. Това също късаше сърцето на Иви. Синовете убиваха синове. Синовете убиваха дъщери. Синовете оставяха оръжия на места, където други синове можеха да ги намерят и да прострелят себе си или сестрите си. Синовете изгаряха гори и заравяха химикали в земята веднага щом инспекторите от Агенцията за защита на околната среда си тръгваха. Синовете не се обаждаха за рождените дни. Синовете не обичаха да споделят. Синовете удряха деца, душаха приятелки. Синовете разбираха, че са по-едри, и никога не го забравяха. Синовете не ги беше грижа за света, който оставят на своите синове и дъщери, макар да твърдяха, че им пука, когато наближаваха избори.
Змията се плъзна по Дървото, спусна се в тъмното и се залюля пред Иви.
— Видях какво направи — каза й Иви. — Видях как разсея Дженет. И те мразя заради това.
Змията не й отговори. Змиите не се чувстват длъжни да оправдават поведението си.
Илейн Нътинг стоеше до дъщеря си, но всъщност не беше тук. В мислите си тя още виждаше сълзите в очите на мъртвата жена. Почти златни очи, и много дълбоки. Погледът им не беше гневен, а само настоятелен. Илейн не можеше да отрече тези очи. Син, беше казала жената, имам син.
— Илейн? — обади се някой. Беше време и тя да вземе решение.
— Имам неща, които трябва да свърша — каза Илейн и прегърна Нана. — И дъщеря ми тъгува по баща си.
Нана отвърна на прегръдката й.