— Лайла? — каза Джанис. — Ами ти?
Всички се обърнаха към нея и Лайла разбра, че стига да поиска, може да ги разубеди. Можеше да осигури безопасността на този нов свят и да унищожи стария. Достатъчно беше да каже само няколко думи. Например: „Обичам ви всички и обичам това, което направихме тук. Нека не го губим“. Или: „Ще изгубя съпруга си, на какъвто и герой да се е опитал да се направи, а не искам да изгубя това“. Или пък: „Никога няма да бъдете онова, което бяхте, и онова, което очаквате, защото част от вас завинаги ще остане тук, където сте били истински свободни. Отсега нататък ще носите Нашето място със себе си и затова винаги ще озадачавате мъжете“.
Само че кога ли мъжете не са били озадачени от жените? Жените бяха магията, за която бленуваха, и понякога бляновете им бяха кошмари.
Огромното синьо небе беше потъмняло. Последните светлини бяха като магнезиеви петна над хълмовете. Иви наблюдаваше Лайла. Знаеше, че всичко зависи от нея.
— Да — каза им тя. — Да. Да се връщаме и да вкараме момчетата във форма.
Всички нададоха радостни викове.
Иви се разплака.
4
Тръгнаха си една след друга по двойки, сякаш слизаха от Ноевия ковчег на Арарат. Бланш и бебето Анди, Клаудия и Селия, Илейн и Нана, г-жа Рансъм и Платина Елуей. Вървяха хванати за ръце, внимателно прекрачваха огромния корен и пристъпваха в дълбоката нощ в Дървото. Вътре мъждукаше, но светлината беше разсеяна, сякаш идваше иззад някакъв ъгъл — но ъгъл на какво? Тя сгъстяваше сенките, без да разкрива нищо. Онова, което си спомняха, беше шум и усещане за топлина. В едва осветения проход се чуваше бръмчене, усещаше се гъделичкане по кожата, сякаш допир на крилете на пеперуди — и после се събудиха от другата страна на Дървото, в света на мъжете, пашкулите им се топяха… но нямаше пеперуди. Не и този път.
Магда Дубчек се надигна в болничната стая, където полицията бе откарала тялото й, след като я бяха намерили заспала в стаята с трупа на сина си. Разтърка очи, изумена да види, че цялото отделение е пълно с жени, които ставаха от леглата си и разкъсваха остатъците от пашкулите си в една истинска оргия на възкресението.
5
Лайла гледаше как листата се отронват, сякаш Дървото плачеше. Спускаха се на земята и образуваха блестящи купчини. Мъхът се плъзгаше от клоните. Един папагал с великолепни зелени криле със сребърни шарки полетя от дървото и прониза небето — и изчезна безследно в мрака. Петънца, подобни на онези по бряста, за които я беше предупредил Антон, бързо плъзнаха по корените на Дървото. Разнесе се противна миризма на гнило. Лайла знаеше, че Дървото се е разболяло, че нещо го яде отвътре, докато то умираше отвън.
— Ще се видим оттатък, госпожо Норкрос — каза Мери Пак и й махна с едната си ръка. С другата държеше ръката на Моли.
— Можеш да ме наричаш Лайла — каза й Лайла, но Мери вече беше преминала.
Лисицата изтича след тях.
Накрая останаха само Джанис, Микаела, Лайла и тялото на Дженет. Джанис донесе лопата от една количка за голф. Гробът беше дълбок само метър, но това едва ли имаше значение. Този свят нямаше да съществува, след като си тръгнеха; нямаше да има животни, които да изровят тялото. Завиха Дженет с някакви палта и покриха лицето й с бебешко одеяло.
— Беше нещастен случай — каза Джанис.
Лайла се наведе, взе шепа пръст и я хвърли върху покритата фигура в ямата.
— Ченгетата винаги казват така, след като застрелят някой нещастен чернокож, жена или дете.
— Тя беше въоръжена.
— Но нямаше намерение да го използва. Беше дошла да спаси Дървото.
— Знам — каза Джанис и потупа Лайла по рамото. — Но ти не го знаеше. Не забравяй това.
Дебел клон от Дървото изстена, прекърши се и падна на земята сред експлозия от листа.
— Бих дала всичко, за да я върна — каза Лайла. Не плачеше. Засега сълзите бяха недостижими за нея. — И душата си бих дала.
— Мисля, че е време да тръгваме — каза Микаела. — Докато все още можем.
Хвана майка си за ръка и я поведе в Дървото.
6
За няколко минути Лайла беше последната жена в Нашето място. Тя обаче не се замисли върху това чудо. Беше решила да е практична от този момент нататък. Вниманието й бе съсредоточено върху пръстта, лопатата, зариването на гроба. Едва когато си свърши работата, влезе в мрака на Дървото и премина от другата страна. Вървеше, без да поглежда назад. Обърнеше ли се, това щеше да разбие сърцето й.