Един човек, Гиъри, я посети един следобед да изкаже съболезнованията си. Макар историите да бяха противоречиви и желанието да бъдат защитени всички замесени да беше наложило мълчание около подробностите, Рита знаеше, че Гиъри е онзи, който е предвождал щурма срещу затвора, но човекът пред нея се оказа любезен и мил. Настоя да го нарича Франк.
— Какво се случи със съпруга ми, Франк?
Франк Гиъри каза, че според него Тери просто не издържал.
— Всичко тънеше в хаос и той го знаеше. Но не беше в състояние да го спре. Можеше да спре единствено себе си.
Тя събра кураж и зададе един от въпросите, които я измъчваха през безсънните нощи.
— Господин Гиъри… съпругът ми… имаше проблем с пиенето. Той… дали…
— Беше трезвен през цялото време — каза Франк и вдигна ръката си, на която нямаше халка. — Имате думата ми. Кълна се в Бог.
6
Масовите изблици на насилие и унищожаване на собственост по време на Аврора, както и изчезването на толкова много жени, доведе до голямо преструктуриране на застрахователната индустрия в цялата страна и в света. Дрю Т. Бари и екипът му от „Застраховки Дрю Т. Бари“ го понесоха толкова добре, колкото и останалите компании в Америка, и успяха да уредят изплащането на застраховки живот на вдовицата на Нейт Макгий и родителите на Ерик Блас. Тъй като и двамата бяха загинали при неоторизирано нападение срещу наказателна институция, това беше значително постижение, но пък и Дрю Т. Бари беше опитен застраховател.
По-лесно му беше да уреди обезщетения за близките и далечни роднини на негова чест Оскар Силвър, Бари и Герда Холдън, Лини Марс, заместник-шериф Върн Рангъл, д-р Гарт Фликингър, надзирател Ранд Куигли, надзирател Тайг Мърфи и надзирател Били Уетърмор, за които с основание можеше да твърди, че са загинали при обстоятелства, покрити от застрахователните им полици. Не че различните резолюции не се оказаха дълъг и труден процес. Работата отне години, през които косата на Дрю Т. Бари побеля, а кожата му посивя. И насред това, докато проверяваше имейлите си рано сутрин и попълваше документи късно вечер, Дрю Т. Бари изгуби интерес към лова. Това хоби изглеждаше упадъчно на фона на сериозността на работата му от името на изоставените и опечалените. Понякога излизаше на пусия, гледаше през оптичния мерник как някой елен с огромни рога се появява от мъглата и си мислеше — застраховка от Божията ръка[37]. Имаше ли еленът такава? Защото за него куршумът беше акт на Божията ръка, нали? Щеше ли някой да се погрижи за децата му? Може ли убит елен с добра застраховка да донесе малко пари? Разбира се, че не, идеята беше по-нелепа и от шегата. Така че той продаде своята „Уедърби“ и дори се опита да стане вегетарианец, но не постигна особен успех. Понякога, след изнурителен труд на застрахователния фронт, изпитваше неистова нужда от една сочна свинска пържола.
Загубата те променя. Понякога това е лошо. Понякога е добро. Така или иначе, изяж си проклетата пържола и продължавай напред.
7
Тъй като нямаше кой да ги идентифицира, Лоуъл и Мейнард Гринър бяха погребани в безименни гробове. Много по-късно, когато истерията Аврора започна да затихва (не че затихна напълно), пръстовите им отпечатъци бяха потърсени в обемистите бази данни и братята официално бяха обявени за мъртви. Мнозина обаче, особено хората, които живееха из пущинаците, се съмняваха в това. Носеха се слухове, че Малкия Лоу и Мейнард са се установили да живеят в изоставена незаконна мина, че се занимават с контрабанда на злато от Акапулко под фалшиви имена и че препускат по хълмовете в преработен черен „Форд 150“ с отрязана глава на глиган на решетката и надута до дупка уредба, от която гърми Ханк Уилямс-младши. Един известен писател, който живеел в Апалачите като млад и избягал веднага щом навършил осемнайсет, чу някои от тези истории от роднините си и ги използва като основа за детската книжка с картинки „Лошите тъпи братя“. В нея двамата свършваха като жалки крастави жабоци в Блатото на акото.
8
Потокът, който Брайт бяха преградили край имението си в Хач, Ню Мексико, се отприщи и водите му отнесоха сградите на сектата. Когато водата се отдръпна, настъпи пустинята; пясъците покриха малкото захвърлени оръжия, които федералните бяха пропуснали; по иглите на кактусите бяха набучени оцелели страници от конституцията на новата им държава, която заявяваше властта им над заграбените земи и води, гарантираше правото им да носят оръжие и отхвърляше настояването на федералното правителство на Съединените щати да му бъдат плащани данъци. Една специализантка по ботаника, която събираше образци на местни пустинни растения, откри няколко от тях.