— Благодаря ти, Господи! — извика тя и ги грабна от кактуса. Стомахът я тормозеше. Тя бързо свърна от планинската пътека, свърши си работата и използва дадените й от Провидението листа, за да се избърше.
9
За да дослужи трийсетте си години до пенсия, Ван Лампли започна работа в женския затвор в Кърли, където бяха преместени почти всички оцелели затворнички от Дулинг. Селия Фрод се озова там, макар и не за дълго (освободена предсрочно), а също и Клаудия Стивънсън.
В Кърли бяха сериозна банда — много жилави момичета, много корави рецидивистки, — но Ван беше готова за тях. Един ден едно бяло момиче с фалшиви златни зъби, плитчици и татуировка на челото (надпис ПРАЗНА с кървящи букви) попита Ван от какво й е куцането. Усмивката й беше едновременно приветлива и гадничка.
— Прекалих с наритването на задници — отвърна Ван, което беше безобидна лъжа. Тя беше наритала точното количество задници. Запретна ръкава си, за да покаже татуировката на якия си ляв бицепс — надгробен камък с надпис ТВОЯТА ГОРДОСТ. После се обърна и запретна другия си ръкав. На не по-малко внушителния десен бицепс имаше друг надгробен камък, върху който беше гравирано ЦЯЛАТА ТИ ШИБАНА ГОРДОСТ.
— Добре — каза коравото момиче и подигравателната му усмивка се изпари. — Готина си.
— И още как — отвърна Ван. — А сега изчезвай.
Понякога Ван се молеше с Клаудия, която вече беше ръкоположена преподобна Стивънсън. Молеха се за прошка за греховете си. За душата на Рий. За душата на Дженет. За бебетата и за майките. За всичко, което се нуждаеше от молитви.
— Какво беше тя, Клаудия? — попита веднъж Ван.
— Въпросът не е какво беше тя, Ванеса — отвърна преподобната Стивънсън. — А какви сме ние.
— И какви сме?
Преподобната беше строга — нищо общо със старата Клаудия, която правеше и на мравката път.
— Твърдо решени да бъдем по-добри. По-силни. Готови да направим онова, което е нужно.
10
Ракът на шийните прешлени, който растеше в Джанис Коутс, щеше да я убие, но часовникът от другата страна на Дървото беше забавил някак развитието му. Освен това дъщеря й го беше видяла, докато беше оттатък Дървото. Микаела заведе майка си на онколог два дни след като се събудиха и два дни по-късно комендантът се подложи на химиотерапия. Джанис отстъпи на настояването на Микаела да напусне незабавно, остави я тя да уреди всичко, да се грижи за нея, да я води на лекар, да я слага да си ляга и да си пие редовно лекарствата. Освен това Микаела се погрижи майка й да спре цигарите.
Според скромното мнение на Микаела ракът беше пълна глупост. Тя беше изгубила баща си като съвсем малка и все още се бореше с емоционалните глупости, които вървяха с това. Но глупостите бяха в изобилие. Глупостите бяха нещо, което трябва да изриваш непрекъснато, ако си жена; а ако си жена в телевизия, трябва да ги изриваш на двойни смени. Микаела можеше да го прави и на три. Не беше шофирала от Вашингтон, не беше прегазила скъпия мотор на гаден рокер, не беше стояла будна дни наред, друсана с дрогата на Гарт Фликингър, и не беше оцеляла при страховит въоръжен конфликт, за да бъде погълната от някаква си глупост, дори тя да беше заболяване, от което всъщност страдаше майка й.
— Добре — каза Микаела след курса химиотерапия, когато скенерът показа, че Джанис е в дълбока ремисия. — И сега какво ще правиш? Трябва да останеш активна.
Джанис й отговори, че е абсолютно права. Първият й план беше да откара Микаела до Вашингтон. Дъщеря й трябваше да се върне на работа.
— Ще се опиташ ли да разкажеш за случилото се? — попита я Джанис. — Като очевидец и тъй нататък?
— Мислех си, но…
— Но какво?
Имаше проблеми, ето какво. Първо, повечето хора щяха да кажат, че приключенията на жените от другата страна на Дървото са пълни глупости. Второ, щяха да кажат, че свръхестествено същество като „Иви Блек“ никога не е съществувало и че Аврора се дължи на напълно естествени (макар и още неоткрити) причини. Трето, ако някои среди си помислеха, че Микаела не дрънка глупости, щяха да бъдат повдигнати въпроси, на които властите в Дулинг — и особено бившият шериф Лайла Норкрос — не можеха да отговорят.