— Скъпа, ще се разбере, че не си била бременна. Никой няма да ти повярва.
— Повечето ще ми повярват, защото времето там течеше различно — отвърна тя. — За останалите… не ми пука.
Клинт видя, че тя говори сериозно, протегна ръце и взе плачещото дете. Залюля го. Писъците на бебето поутихнаха.
— Мисля, че ме харесва — каза Клинт.
Лайла не се усмихна.
— Има запек.
Клинт не искаше дете. Искаше да подремне. Искаше да забрави всичко — кръвта, смъртта и Иви, особено Иви, която беше подчинила света, беше подчинила него. Но видеозаписът беше в главата му — можеше да го пусне всеки път и да го гледа.
Спомни си Лайла в онази ужасна нощ, когато светът се рушеше, как му каза, че никога не е искала басейн.
— Имам ли думата? — попита Клинт.
— Не — отвърна Лайла. — Съжалявам.
— Не ми се вижда да съжаляваш.
Което си беше самата истина.
14
Понякога — обикновено нощем, докато лежеше будна, но понякога и през най-слънчевите следобеди — през главата на Лайла минаваха имена. Имена на бели полицаи (като нея), които бяха застреляли невинни чернокожи (като Дженет Сорли). Мислеше си за Ричард Хейст, който беше застрелял осемнайсетгодишния Реймърли Греъм в банята в апартамента на младежа в Бронкс. Мислеше си за Бети Шелби, която бе застреляла Терънс Крътчър в Тулса. Но най-вече си мислеше за Алфред Оланго, застрелян от полицай Ричард Гонсалес, когато Оланго шеговито насочил към него електронна цигара.
Джанис Коутс и други жени от Нашето място се бяха опитвали да я убедят, че е имала напълно основателни причини да го направи. Тези увещания можеше да са верни, но можеше и да не са — и в двата случая не помагаха. Един влудяващ въпрос я човъркаше непрекъснато като червей в главата. Дали щеше да даде повече време на бяла жена? Страшно, ужасно се страхуваше, че знае отговора… и че никога няма да е сигурна. Въпросът щеше да я измъчва до края на живота й.
Лайла остана на поста си, докато ситуацията в затвора не беше разрешена, след което подаде оставка. Отнесе бебето Анди в детската ясла „Тифани Джоунс“ и остана там да помага.
Клинт започна работа в Кърли и всеки ден пътуваше един час повече до работното си място. Вниманието му беше изцяло насочено към пациентите му и особено към преместените от Дулинг затворнички, защото той беше единственият човек, с когото можеха да говорят за това какво са видели и преживели и който нямаше да ги пише луди.
— Съжалявате ли за избора си? — питаше ги той.
Всички отговаряха с не.
Безкористността им изумяваше Клинт, смиряваше го, държеше го буден много след полунощ в креслото. Да, той беше рискувал живота си, но затворничките бяха отдали своя си. Бяха го дарили. Коя група мъже би могла да направи подобна единодушна жертва? Отговорът беше никоя и ако осъзнаеше това, човек започваше да се пита дали жените не бяха направили ужасна грешка.
Ядеше храна от заведенията за бързо хранене в началото и края на деня и отпускането, което го беше тревожило през пролетта, се беше превърнало в шкембе през есента. Джаред беше меланхоличен призрак, който се плъзгаше на границата на възприятията му, влизаше и излизаше, като понякога му махваше с ръка или казваше „здрасти, татко“. Еротичните сънища с Иви направиха на пух и прах всякакво подобие на истинско спокойствие, което можеше да намери. Тя го улавяше в лози и духаше ветрец по голото му тяло. А нейното тяло? То беше кътче, в което той си мислеше, че може да намери покой, но никога не успяваше да го достигне, преди да се събуди.
Когато се намираше в една и съща стая с бебето, то му се усмихваше, сякаш искаше да се сприятелят. Клинт му се ухилваше в отговор и после откриваше, че плаче в колата си, докато пътува за работа.
Една нощ не можеше да заспи и потърси в Гугьл името на втория си пациент Пол Монпелие, онзи със „сексуалната амбиция“. Попадна на некролог. Пол Монпелие беше умрял преди пет години след дълга битка с рака. Не се споменаваше за жена и деца. Какво му беше донесла неговата „сексуална амбиция“? Явно само един много кратък и тъжен некролог. Клинт плака и за него. Разбираше, че това е добре известен психологически феномен, известен като „прехвърляне“, но не му пукаше.
Една дъждовна вечер малко след като прочете некролога на Монпелие, изтощен от деня, преминал в групови срещи и консултации на четири очи, Клинт спря в един мотел в малкото градче Игъл, където климатикът тракаше и всички на телевизионния екран изглеждаха зелени. След три нощи беше в същата стая и Лайла го потърси на мобилния и го попита дали ще се прибира. Не изглеждаше особено загрижена какъв ще е отговорът му.