— Мисля, че съм тотално скапан, Лайла — каза той.
Лайла много добре разбираше какво има предвид.
— Ти си добър човек — каза тя. Това беше голямо признание от нейна страна точно в този момент. Бебето почти не й даваше покой. Тя самата беше тотално скапана. — По-добър от повечето.
Той се разсмя насила.
— На това май му викат заклеймяване с добри думи.
— Наистина те обичам — каза тя. — Просто ни дойде в повече. Не мислиш ли?
Права беше. Наистина им беше дошло прекалено.
15
Комендантът на Кърли каза на Клинт, че категорично не иска да вижда физиономията му през почивните дни около Деня на благодарността.
— Излекувай себе си, докторе — каза му. — Или поне хапни малко зеленчуци. Нещо по-добро от „Макдоналдс“ и сладкиши.
Най-неочаквано му хрумна да отиде до Кофлин да види Шанън, но само спря пред дома й, без да е в състояние да влезе вътре. През тънките завеси на къщата виждаше движещите се сенки на две жени. Топлата светлина беше весела и приканваща навън снегът беше започнал да вали на парцали. Клинт си помисли дали да не почука на вратата й. Да остане. „Хей, Шан, ти беше млечният шейк, който избяга“. Мисълта за млечен шейк, бягащ на стройните крака на Шанън, го накара да се разсмее и той още се смееше, когато потегли.
Накрая се озова в една кръчма — казваше се, О’Бърн“, с топяща се киша на пода, „Дъблинърс“ на джубокса и белокос барман със замаян поглед, който се движеше като на забавен кадър между кранчетата и чашите, сякаш не наливаше бира, а работеше със силно радиоактивни изотопи.
— „Гинес“, момко? — попита го барманът. — Много е добър за нощ като тази.
— Нека е „Будвайзер“.
В момента „Дъблинърс“ пееха „Старият триъгълник“. Клинт знаеше парчето и дори донякъде го харесваше. В песента имаше романтика, която беше много далеч от собствения му опит от затвора, но тези гласове някак ти влизаха под кожата. Някой обаче трябваше да добави още стихове. Все се пееше за коменданта, надзирателя и пандизчията. А къде беше психиатърът?
Тъкмо се канеше да отнесе бирата си в тъмното ъгълче на бара, когато нечий пръст го почука по рамото.
— Клинт?
16
Онова, което го направи, беше прегръдката.
Дъщерята на Франк не просто го прегърна, когато се събраха отново, а направо заби момичешките си ръце в мишниците му, така че той усети ноктите й през ризата си. Всичко случило се, всичко, което беше направил, ясно показваше, че трябва да направи нещо — каквото и да е! — с и за себе си, но тази прегръдка даде началото. Последния път, когато я беше видял будна, едва не беше разкъсал любимата й тениска. Дъщеря му въпреки това го обичаше. Той не го заслужаваше, но го искаше.
Сеансите по програмата за овладяване на гнева бяха три пъти седмично. На първата среща бяха само Франк и терапевтът в мазето на Дома на ветераните в Дулинг.
Казваше се Вишванатан. Носеше големи кръгли очила и изглеждаше толкова млада, че Франк реши, че сигурно не си спомня аудиокасетите. Попита го защо е дошъл.
— Защото плаша детето си и себе си. Освен това съсипах брака си, но това е само страничен ефект.
Терапевтът си водеше бележки, докато той обясняваше чувствата и подтиците си. Оказа се по-лесно, отколкото беше предполагал, сякаш изстискваше гной от инфектирана рана. В много отношения все едно говореше за друг човек, защото онзи вбесен ловец на бездомни кучета не приличаше на него. Вбесеният ловец на бездомни кучета беше някой, който се появяваше и поемаше контрола, когато Франк не харесаше какво става, когато просто не можеше да се справи с положението. Разказа й как затваря животни в клетки. И неведнъж се върна на тази тема.
— Приятелю — каза д-р Вишванатан, двайсет и шест годишното момиче с очила, чиито рамки бяха с цвета на „Кул Ейд“, — някога да си чувал за лекарство на име золофт?
— Ще ме поучаваш ли? — Франк нямаше да позволи да се подиграват с него.
Терапевтът поклати глава и се усмихна.
— Не, просто съм весела. А ти си дързък.
Прати го при психофармаколог, който му написа рецепта. Франк гълташе предписаните хапчета, без да се чувства много по-различен, и продължи да идва на сеансите. Постепенно за терапията се разчу и започнаха да идват все повече мъже и да запълват столовете в мазето на Дома на ветераните. Казваха, че „искали да си оправят проклетата каша“. Да престанат да са толкова „адски ядосани непрекъснато“.