Никакви терапии и щастливи хапчета не можеха да променят факта, че бракът на Франк е съсипан. Той беше разбивал доверието на Илейн прекалено много пъти (да не говорим за стената в кухнята). Но може би това беше за добро. Франк откри, че всъщност не я харесва чак толкова. Че ще е най-добре да се разделят. Даде й пълно попечителство над Нана и каза, че е благодарен за двата уикенда месечно с дъщеря си. След време, ако нещата вървяха добре, уикендите можеха да станат повече.
— Мисля си за куче — каза той на дъщеря си.
17
— Как я караш? — попита Франк Клинт под звуците на „Дъблинърс“.
Франк отиваше да посрещне Деня на благодарността във Вирджиния с бившите си тъст и тъща. Хапчетата и срещите му помагаха да се владее, но тъстът и тъщата си оставаха тъст и тъща, още повече когато дъщеря им се е развела с теб. Беше се отбил в, О’Бърн“, за да отложи с половин час екзекуцията си.
— Справям се. — Клинт разтърка очи. — Трябва да сваля малко килограми, но се справям.
Седнаха в сепарето в тъмния ъгъл.
— Пиеш в ирландски пъб в Деня на благодарността — каза Франк. — Това ли е идеята ти за справяне?
— Не съм казал, че се справям чудесно. Пък и ти също си тук.
Какво пък толкова, помисли си Франк и го каза направо.
— Радвам се, че не се убихме един друг.
Клинт вдигна чашата си.
— Наздраве за това.
Чукнаха се. Клинт не изпитваше гняв към Франк. Не изпитваше гняв към никого. А единствено дълбоко разочарование от самия себе си. Не беше очаквал да спаси семейството си само за да го изгуби. Това не беше представата му за щастлив край. А за Голямото американско мазало.
Поговориха за децата си. Момичето на Франк беше влюбено в някакво хлапе от Охайо. Той малко се безпокоеше, че на четирийсет и пет може да стане дядо, но се правеше на спокоен. Клинт каза, че синът му напоследък е ужасно смълчан и че вероятно очаква с нетърпение да духне от града, да иде в колеж, да види какво представлява светът отвъд миньорския край.
— А жена ти?
Клинт махна на бармана за по още едно.
Франк поклати глава.
— Благодаря, но без мен. Алкохолът и хапчетата не се комбинират добре. Трябва да бягам. Бандитите ме очакват. — Той се оживи. — Хей, защо не дойдеш и ти? Ще те запозная с родителите на Илейн. Трябва да се представям в добра светлина — в края на краищата те са дядо и баба на дъщеря ми. Гостуването при тях е един вид ад, но с малко по-добра храна.
Клинт му благодари, но отказа.
Франк понечи да стане, но после отново седна.
— Виж, онзи ден при Дървото…
— Какво?
— Помниш ли как зазвъняха църковните камбани?
Клинт отвърна, че никога няма да забрави. Камбаните бяха зазвънели, когато жените бяха започнали да се събуждат.
— Да — каза Франк. — Точно тогава се огледах за лудото момиче и видях, че е изчезнало. Мисля, че се казваше Ейнджъл.
Клинт се усмихна.
— Ейнджъл Фицрой.
— Имаш ли представа какво е станало с нея?
— Абсолютно никаква. Знам само, че не е в Кърли.
— Помниш ли Бари, застрахователя? Той ми каза, че бил сигурен, че тя е убила Питърс.
Клинт кимна.
— И на мен ми каза същото.
— Така ли? А ти какво му отговори?
— Един боклук по-малко. Това му казах. Защото Дон Питърс си беше с две гуми шибан проблем. — Той замълча. — Думи. Това имах предвид. С две думи.
— Приятелю, май ще е по-добре да се прибираш у дома.
— Добра идея — отвърна Клинт. — Къде ми е домът?
18
Два месеца след Голямото събуждане, както стана известно, един собственик на ранчо в Монтана видя някаква жена да маха за автостоп по Шосе 2 източно от Чинук и спря.
— Скачайте, млада госпожице. Накъде?
— Не съм сигурна — отвърна тя. — Като начало, за Айдахо. Може би след това към Калифорния.
Той й протегна ръка.
— Рос Олбрайт. Имам ранчо на територията на два окръга. Как се казвате?
— Ейнджъл Фицрой. — Навремето щеше да откаже ръкуването, да се представи с измислено име и да държи ръката си върху дръжката на ножа, който винаги беше в джоба на палтото й. Сега нямаше нож и измислено име. Не изпитваше нужда нито от едното, нито от другото.
— Хубаво име, Ейнджъл — каза той и превключи на трета, при което колата подскочи. — И аз съм християнин. Роден и роден отново.
— Хубаво — отвърна Ейнджъл без следа от сарказъм.
— Откъде си, Ейнджъл?
— От едно малко градче, казва се Дулинг.
— Там ли се събуди?
Навремето Ейнджъл щеше да излъже и да каже да, защото така беше по-лесно, пък и лъженето й идваше напълно естествено. Това си беше истински талант. Само че това беше новият й живот и тя бе твърдо решена да казва истината всеки път независимо от усложненията.