— Аз бях една от малкото, които така и не заспаха — каза тя.
— Еха! Явно си късметлийка! И силна!
— Бях благословена — каза Ейнджъл. Това също бе истина, поне според нейните разбирания.
— Само да те чуя да го казваш с благословия — прочувствено каза той. — И какво следва, Ейнджъл, ако позволиш да попитам? Какво ще правиш, когато най-сетне решиш да сложиш край на митарстването?
Ейнджъл погледна великолепните планини и безкрайното западно небе.
— Правилните неща — отвърна най-сетне. — Това ще правя, господин Олбрайт. Правилните неща.
Той откъсна очи от пътя, колкото да й се усмихне.
— Дано да успееш.
19
Женският затвор беше отцепен и обявен за негоден, около него поставиха предупредителни знаци, забраняващи влизането, и беше оставен да се руши, а властите пренасочиха средствата за решаването на по-належащи проблеми. Новата ограда беше висока и здрава и основата й бе вкопана дълбоко в земята. На лисугера му трябваха няколко седмици ровене и всичките му запаси търпение, за да прокопае тунел под нея.
След като извърши инженерния си подвиг, той изтича в сградата през огромната дупка в стената и се зае да си прави ново леговище в една килия. Долавяше миризмата на господарката си в нея — слаба, но сладка и пикантна.
Дойде пратеник от плъховете.
— Това е нашият замък — каза той. — Какви са намеренията ти, лисицо?
Лисугерът оцени прямотата му. Наистина беше лисугер, но остаряваше. Може би беше време да зареже триковете и рисковете, да си намери партньорка и да остане близо до леговището си.
— Намеренията ми са скромни, уверявам те.
— И по-точно? — упорстваше плъхът.
— Не ми се иска да го казвам на глас — отвърна лисугерът. — Малко е срамно.
— Кажи го — каза плъхът.
— Добре — съгласи се лисугерът и наклони лукаво глава. — Ще ти кажа. Приближи се и ще ти го прошепна.
Плъхът се приближи. Лисугерът с лекота можеше да му отхапе главата — това беше талантът му, всички Божии създания си имаха поне по един, но не го направи.
— Искам покой — каза той.
На сутринта след Деня на благодарността Лайла кара до обръщалото на Болс Хил и спира. Слага Анди в носилката, увит в зимния му вързоп. Тръгва пеша.
Може би ще успеят да поправят сбъркания си брак, мисли си Лайла. Може би, стига тя да го иска, Клинт ще я заобича отново. Но иска ли го? В душата на Лайла има белег, името му е Дженет Сорли, и тя не знае как да го заличи. И дали иска да го направи.
Анди гука доволно. Сърцето я боли за Тифани. Несправедливостта и случайността са вплетени в тъканта на всичко и това събужда у Лайла колкото възхищение, толкова и негодувание. Заскрежената гора пука и скърца. Лайла стига до караваната на Труман Мейуедър. И тя е покрита със скреж. Лайла само й хвърля бегъл поглед и продължава нататък. Остава й още малко.
Излиза на поляната. Изумителното дърво го няма. Гроба на Дженет Сорли го няма. Има единствено заскрежена трева и измъчен дъб с голи клони. Тревата се разлюлява, за миг се появява нещо оранжево, изчезва и тревата се успокоява отново. Дъхът излиза на пара от устата й. Бебето се размърдва и издава звук, който прилича на въпрос.
— Иви? — Лайла обикаля в кръг и търси — гора, земя, трева, въздух, млечнобялата слънчева светлина, — но не открива никого. — Иви, тук ли си?
Копнее за знак, за какъвто и да било знак.
Една нощна пеперуда полита от един клон на стария дъб и каца на ръката й.
БЕЛЕЖКА НА АВТОРИТЕ
За да бъде един фентъзи роман достоверен, детайлите в него трябва да бъдат реалистични. Докато пишехме „Спящите красавици“, ние се ползвахме от помощта на мнозина за тези детайли, за което сме неимоверно благодарни. И затова преди да ви оставим, нека отдадем чест на някои от онези, които ни помогнаха да намерим пътя.
Ръс Дор беше наш основен помощник в проучванията. Той ни разясни всичко от караваните до това колко бързо става негоден керосинът. Освен това осъществи ценни контакти със света на женските затвори и изправителни заведения. Тъй като трябваше да посетим женски затвор — ръка да пипне, око да види, както се казва, — изказваме благодарност на Негова чест Гилиан Л. Абрамсън от съда на Ню Хампшър, който ни уреди посещение в Щатския затвор за жени в Гофстаун, Ню Хампшър. Там се срещнахме с комендант Джоан Фортиър, капитан Никол Плант и лейтенант Пол Карол. Те ни разведоха из затвора и търпеливо отговориха (понякога повече от веднъж) на всичките ни въпроси. Те са посветени на работата си служители, едновременно сурови и човечни. Напълно е възможно ситуацията в затвора в Дулинг да се беше разрешила мирно, ако те бяха част от персонала му — за наш късмет не стана така! Безкрайно сме им благодарни.