— А… — Дженет се опита да си спомни, но не можеше. Покрай новата медитация като че ли спеше по-дълбоко. Преди се случваше да сънува кошмари с Деймиън. Обикновено той изглеждаше така, както на сутринта след като умря, с онази синкава кожа с цвета на разредено мастило.
Дженет беше питала д-р Норкрос дали според него сънищата й не са свързани с чувството за вина. Докторът присви очи към нея по онзи „сериозно ли ми говориш“ начин, който я подлудяваше, но с който бе свикнала, след което я попита дали според нея зайчетата са с клепнали уши. Да, добре. Ясно. Както и да е, онези сънища никак не й липсваха.
— Съжалявам, Рий. Нищо не се сещам. Каквото и да съм сънувала, изчезнало е.
Някъде на втория етаж на Крило Б се чуваше тракане на токове по цимент — някой надзирател правеше последна проверка преди вратите да се отворят.
Дженет затвори очи. Измисли си сън. В него затворът лежеше в руини. Тучни лози пълзяха по старите стени на килиите и шепнеха на пролетния ветрец. Таванът беше наполовина прояден от времето и само части от него все още се държаха. Двойка гущерчета пробяга по купчина ръждиви отломки. Във въздуха пърхаха пеперуди. Плътна миризма на пръст и гниещи листа изпълваше остатъците от килията. Боби, застанал до нея при една дупка в стената, беше впечатлен. Майка му беше археоложка. Тя бе открила това място.
— Според теб можеш ли да участваш в телевизионна игра, ако имаш криминално досие?
Видението се разпадна. Дженет изстена. Е, беше хубаво, докато го имаше. Животът на хапчета определено бе по-добър. Винаги можеше да си намери някое спокойно и тихо местенце. Трябваше да отдаде дължимото на доктора — с химия се живееше по-добре. Дженет отвори отново очи.
Рий се пулеше насреща й. Затворът не беше най-доброто място, но за момиче като нея може би бе по-безопасно да е тук. Навън сигурно просто щеше да влезе в трафика. Или да се опита да пробута дрога на наркоман, който е всичко друго, но не и такъв. Както беше направила.
— Какво има? — попита Рий.
— Нищо. Просто бях в рая, а голямата ти уста го прати по дяволите.
— Какво?
— Няма значение. Виж, мисля, че би трябвало да има игра, в която да можеш да играеш само ако имаш криминално досие. Можем да я наречем „Лъжи за награди“.
— Това си го бива. Каква ще е играта?
Дженет седна, прозя се и сви рамене.
— Ще трябва да поработя върху това. Нали разбираш, да измисля правилата.
Домът им беше такъв, какъвто бе и щеше да си остане винаги — свят без край, амин. Килия с дължина десет стъпки, с четири стъпки между леглата и вратата. Стените бяха от гладък цимент с цвета на овесена каша. Навиващите се на рулца снимки и пощенски картички (които никой не поглеждаше) бяха закрепени със син пластилин на единственото разрешено място. До едната стена имаше малка метална маса, а до отсрещната — нисък метален шкаф. От лявата страна на вратата се намираше металната тоалетна, където трябваше да клечат и да се извръщат, за да си създадат някакво илюзорно уединение. Прозорчето на вратата, което бе с двойно стъкло и на нивото на очите, откриваше изглед към късия коридор на Крило Б. Всеки сантиметър и предмет в килията бе пропит с вездесъщите миризми на затвор — пот, плесен, лизол.
Против волята си Дженет най-сетне погледна слънчевия квадрат между леглата. Намираше се почти до вратата — но нямаше да стигне по-далеч, нали? Щеше да си остане затворен като тях, освен ако вратата не се отвореше от някой надзирател или дистанционно от Будката.
— И кой ще е водещ? — попита Рий. — Всяка игра си има водещ. А какви ще са наградите? Трябва да са добри. Детайли! Трябва да измислим детайлите, Дженет.
Рий беше надигнала глава, навиваше на пръст една изрусена къдрица и гледаше Дженет. В горната част на челото й имаше белег, напомнящ отпечатък от скара — три дълбоки успоредни линии. Дженет не знаеше от какво е белегът, но можеше да се сети кой й го е направил — мъж. Може би баща й, може би брат й, приятел или някой, когото никога не е виждала дотогава и никога нямаше да види отново. Сред обитателите на затвора Дулинг имаше — меко казано — много малко история в печеленето на награди. И много истории с кофти типове.