Тъгата и отчаянието му бяха съвсем истински и Клинт можеше да си представи болката, която поражда внезапната промяна — постоянно да митарства, да яде сам блудкави омлети в евтини ресторанти. Депресията не беше клинична, но беше значителна и заслужаваше внимание и грижи, въпреки че си я беше навлякъл самият Пол.
Монпелие се наведе напред над оформящото се шкембе.
— Нека бъда честен. Наближавам петдесетте, доктор Норкрос. Най-добрите ми секс дни са в миналото. Отказах се от тях заради нея. Отдадох й ги. Сменях памперси. Посещавах всички игри и състезания, събрах пари за колеж. Отговарях на всички точки от въпросника за брак. Защо да не можем да стигнем до някакво споразумение по този въпрос? Защо всичко трябва да е толкова ужасно и да причинява разколи?
Клинт чакаше, без да отговаря.
— Миналата седмица бях у Миранда. Жената, с която спях. Направихме го в кухнята. Направихме го в спалнята. Почти успяхме да го направим трети път под душа. Бях адски щастлив! Ендорфини! А после се прибрах у дома, седнахме на чудна семейна вечеря, играхме скрабъл и всички се чувствахме страхотно! Къде е проблемът? Това е изкуствен проблем, ако питате мен. Защо да не мога да имам някаква свобода? Толкова много ли искам? Толкова ли е безобразно?
За няколко секунди се възцари пълна тишина. Монпелие гледаше Клинт. Добри думи се въртяха в главата на Клинт като попови лъжички. Лесно можеше да ги хване, но въпреки това се въздържа.
На стената зад пациента му беше опряна сложена в рамка репродукция на Хокни, която Лайла беше дала на Клинт, за да „създаде уют“ в кабинета си. Той възнамеряваше да я окачи по-късно през деня. До репродукцията имаше отворени кашони с медицинска литература.
Някой трябва да помогне на този човек, помисли си младият доктор. И това трябваше да стане в някоя приятна и тиха стая като тази. Но дали това бе работа на доктор Клинтън Р. Норкрос?
В края на краищата той беше положил сериозни усилия да стане доктор, а не беше разчитал на спестявания за колеж. Бе израснал в трудни условия и бе плащал за образованието си по свой начин, понякога с повече от пари. За да стигне до сегашното си положение, беше правил неща, за които никога не бе разказвал на жена си и никога нямаше да го направи. Заради това ли беше всичко? За да лекува сексуално амбициозния Пол Монпелие?
На широкото лице на Монпелие се появи мека извинителна гримаса.
— Ох, господи. Не го правя добре, нали?
— Справяте се чудесно — каза Клинт и през следващите трийсет минути съзнателно загърби съмненията си. Разчепкаха ситуацията; разгледаха я от всички страни; обсъдиха разликата между желанието и нуждата; разговаряха за г-жа Монпелие и баналните й (според Монпелие) креватни предпочитания; дори направиха изненадващо откровено отклонение към най-ранните сексуални преживявания на Пол Монпелие, когато мастурбирал, използвайки челюстите на плюшения крокодил на малкото си братче.
Верен на професионалните си задължения, Клинт попита Монпелие дали някога не е помислял да си причини вреда. (Не.) Попита как би се почувствал Монпелие, ако ролите са разменени. (Той заяви, че щял да й каже да прави онова, от което има нужда.) Как се вижда Монпелие след пет години? (И тогава мъжът с белия къс пуловер се разплака.)
В края на сеанса Монпелие каза, че вече очаквал с нетърпение следващата им среща. Веднага щом той си тръгна, Клинт вдигна телефона. Каза да прехвърлят всичките му обаждания за психотерапевт в съседното градче Мейлок. Операторът го попита за колко време.
— Докато не съобщят за снеговалеж в ада — отвърна Клинт, докато гледаше как лъскавата червена кола на Монпелие излиза от паркинга, за да не дойде никога повече.
След това звънна на Лайла.
— Здравейте, доктор Норкрос. — Гласът й го накара да изпита чувството, което изпитва (или би трябвало да изпитва) човек, когато казва, че сърцето му пее. Тя го попита как върви вторият му ден.
— Току-що мина най-побърканият човек в Америка — каза той.
— О? Баща ми ли е идвал? Обзалагам се, че го е побъркала репродукцията на Хокни.
Жена му имаше бърз ум, беше мила и толкова силна, колкото и бърза. Лайла го обичаше, но никога не пропускаше да го изкара от релси. Клинт си помисли, че сигурно има нужда от това. Може би повечето мъже имаха.
— Ха-ха — отвърна той. — Виж, за онова свободно място в затвора, за което спомена. Откъде чу за него?