В края на първа страница имаше снимка на млада жена с празни очи, стояща пред барака в Апалачите с бебе на ръце под заглавие „Рак във Въглищния окръг“. Това накара Клинт да си спомни изтичането на химикали в една местна река преди пет години. Инцидентът бе довел до едноседмично спиране на водата. Сега всичко уж беше добре, но Клинт и семейството му продължиха да пият бутилирана вода — за всеки случай.
Слънцето стопляше лицето му. Той погледна към двата големи бряста в задния двор, зад басейна. Дърветата го накараха да си мисли за братя, сестри, за съпрузи и съпруги — сигурен беше, че под земята корените им са сплетени в смъртна схватка. Тъмнозелени планини се извисяваха в далечината. Облаците сякаш се топяха в тигана на ясното синьо небе. Птици летяха и пееха. Не беше ли жалко как една красива страна се попилява от хората. Това също беше лаф на един дърт шегаджия.
На Клинт му харесваше да вярва, че страната не се попилява от него. Никога не беше очаквал да има гледка като тази. Запита се колко ли трябва да остарее и омекне, преди да започне да вижда логика, че едни хора изкарват късмет, а други си остават несретници.
— Здрасти, татко. Как е светът? Става ли нещо добро?
Клинт откъсна поглед от прозореца. Джаред влизаше в кухнята и тъкмо дърпаше ципа на раницата си.
— Момент… — Той прелисти две електронни страници. Не искаше да изпраща сина си на училище с новини за разлят петрол, милиции и рак. А, точно онова, което му трябваше. — Физиците смятат, че вселената може да продължи да съществува вечно.
Джаред затършува в шкафчето за снакс, намери един „Нутрибар“ и го напъха в джоба си.
— И това според теб добро ли е? Можеш ли да обясниш какво искаш да кажеш?
Клинт се замисли за момент, преди да осъзнае, че синът му го поднася.
— Виждам какво правиш. — Погледна Джаред и почеса клепача си със среден пръст.
— Няма какво да се срамуваш, татко. Нали сме син и баща. Всичко си остава между нас. — Джаред си наля кафе. Пиеше го чисто, както го пиеше Клинт, когато стомахът му бе млад.
Машината за кафе беше до умивалника и прозореца, гледащ към задната тераса. Джаред отпи и се загледа през него.
— Сигурен ли си, че е добра идея да оставяш мама сама с Антон?
— Хайде тръгвай — каза Клинт. — Върви на училище да научиш нещо.
Харесваше сина си. Първата дума на Джаред беше „Учи!“ и я беше произнесъл така, че се римуваше с куче. „Учи! Учи!“ Беше привлекателно момче, любопитно и добронамерено, и стана привлекателен младеж, все така любопитен и добронамерен. Клинт се гордееше, че са му осигурили сигурен и стабилен дом, за да може да бъде все повече и повече себе си. Собствената му младост не беше такава.
Напоследък често си мислеше да даде на момчето презервативи, но не искаше да говори за това с Лайла, нито пък да окуражава каквото и да било. Не искаше дори да мисли за подобно нещо. Джаред твърдеше, че с Мери са просто приятели, и може би дори го вярваше. Клинт обаче виждаше как синът му я гледа — така, както гледаш някой, който искаш да бъде твой много, ама много близък приятел.
— Здрависването на Малката лига — каза Джаред и вдигна ръце. — Още ли го помниш?
Помнеше го — чукване на юмруци, вдигане и сплитане на палци, въртене на ръце, плавно дланите надолу, после пляскане два пъти над главата. Макар да бе изтекло доста време, здрависването мина идеално и двамата се разсмяха. Сутринта стана някак по-светла.
Джаред излезе и замина преди Клинт да се сети какво трябваше да каже на сина си за боклука.
Още една особеност на остаряването забравяш онова, което си искал да запомниш, и запомняш нещата, които искаш да забравиш. Звучеше като лаф на дъртия шегаджия. Трябваше да поръча да му го избродират на възглавница.
6
Тъй като от шейсет дни фигурираше в списъка на затворничките с добро поведение, Дженет Сорли имаше привилегии в общата стая три пъти седмично, между осем и девет сутринта. Реално това означаваше между осем и девет без пет, защото шестчасовата й смяна в дърводелската работилница започваше в девет. Там тя прекарваше повечето време в дишане на лак през тънка памучна маска и лакиране на краката на столове. За това изкарваше по три долара на час. Парите отиваха в сметка, с която щеше да разполага, когато излезе на свобода (затворничките наричаха сметките си „Свободен паркинг“ като на играта „Монополи“). Самите столове се продаваха в затворническия магазин от другата страна на Шосе 17. Някои вървяха по шейсет долара, повечето по осемдесет, и затворът ги продаваше добре. Дженет не знаеше къде отиват парите, а и не й пукаше. Пукаше й обаче за привилегиите в общата стая. Там имаше голям телевизор, игри и списания. Имаше също машини за снакс и газирани напитки, които работеха само с монети от по двайсет и пет цента, а затворничките нямаха такива, защото се смятаха за контрабанда (Параграф 22!), но поне можеше да си купиш нещо от лавката. (Освен това в определените часове през седмицата общата стая ставаше място за свиждане и опитните посетители като сина на Дженет Боби носеха много монети от по двайсет и пет цента.)