запявам:
Не, не мога да скърша език и да споменавам своя позор, още повече в присъствието на Дионисий.
А няма как да го извикам на двубой и да го надвия — винаги е пиян. Смехотворно е дори да се помисли за единоборство с него. Ще стана смешен чак в очите на хората. Те и без това обичат Дионисий много повече от мене, макар че аз съм ги научил на всички изкуства, а той — само на пиянство.
И кажете, о, неподкупни свидетели, къде е справедливостта, щом и между нас, боговете, я няма?
— Е, и… това ли е всичко? — каза Марта Матева.
— А ти какво искаш да бъде? — малко раздразнено отвърна мъжът й.
— Ами… нещо… по-така…
— Напиши ти нещо „по-така“ — се ядоса мъжът й. — И защо ли съм седнал да ти чета? Какво ли разбираш от литература и фантастика?
— Пардон! — вежливо се разсмя Марта. — Кое тук е литература и кое — фантастика… може ли да обясниш на бедната певица Марта Матева? Вместо да си гледа съвременните романи… разписал се квазифантастични истории. Да не би това да вдигне реномето ти на писател? Напротив. Всички ще видят, че ти липсва елементарна фантазия и ще си рекат: „Тоя Матев… жена му най-талантливата певица… пък той… пише… антиалкохолни съчинения. Поне сам да беше враг на виното, а то… чак Троянската война намеси, та да убеди човечеството във вредата от пиянството.“
— Новелата не е завършена. По-нататък ще проследя всички пороци на вековете, видени през очите на някой бог.
— И ще обявиш на целокупното общество, че империята на инките е пропаднала поради тютюнопушене, арабският халифат — заради опиума, Рим — заради разврата, а нашата цивилизация… заради… неверието си.
— Какво имаш предвид?
— Не вярват. Ни в бог, ни в дявол, ни в летящи чинии. Откъде ще им вземеш бог, та да говори като очевидец?
— То си е моя работа. А сега ме интересува друго — какво е отношението ти към летящите чинии?
— Положително. Нека си летят. Не ми пречат никак.
— Защо мислиш, че ги има?
Марта се усмихна с печално снизхождение и отвърна:
— Любезни мой, дали аз мисля, че ги има, или мисля, че ги няма, за тях едва ли е от значение. Това е. Или съществуват, или не. Не съм аз тая, която ще каже.
— Ти, която сънуваш най-фантастичните, най-най-най… невъзможни сънища!
— Именно. Летящите чинии са много беден къшей за мен. Свикнала съм с пищни блюда. Че аз съвсем скоро сънувах как никнат космическите градове. Най-напред в почвата се синтезират арките, които носят постройките. Те се извисяват, запълват се, а всички стени са такива, че по тях растат цветя и виещи се растения. Моят гид ми напомни: обърнете внимание на отоплението. Оказа се, че за ТЕЦ се използва горещото ядро на планетата. Вкарват се сонди, водата се сгрява и отоплява градовете…
— Не е нова като идея…
— Като не е ново, хайде осъществи го де!
— Кой? Аз?
— Ами аз ли? Да не искаш да зарежа пеенето и да хукна да отоплявам Земята? А ти най-спокойно би могъл да оставиш писането и да сториш нещо полезно за хората. Може и да не е точно общопланетно отопление. Говоря по принцип, въобще… за всички безделници…
— Значи аз съм безделник.
— Като че ли така излезе.
— И трябва сега да доказвам обратното, за да спечеля уважението ти.
— Що ли ти трябва? — въздъхна Марта. — то е мъчна и дълга работа…
Матев бе нервиран не на шега. Той стана от масата. Оправи връзката си, закопча сакото и произнесе тържествено:
— Винаги са ме привличали трудностите. Надявам се, не си забравила, че прекратих кариерата си на учен, за да се заловя с трудното писателско поприще. Но щом ти намираш, че писател е равносилно на безделник, аз ще продължа изследванията си и ще докажа на някои примадони… на какво съм способен.
Думата „примадони“ Матев произнесе така, че „публиката“ остана с впечатление, че не се отнася само за Марта.
— Ами докажи — миролюбиво се съгласи Марта, — само че преди това ме откарай до Новиград. Довечера трябва да пея на фестивала.
— Сега пък ново двайсет и пет! Защо не ми съобщи два часа преди концерта?
— „За изненада“ — Марта изпя фразата на мадам Бътерфлай. И продължи най-безгрижно. — Преди да се оженим нали ми каза, че цял живот ще бъдеш роб на моите желания.
Матев изпухтя, едва успя да измърмори:
— Ако не се лъжа, това беше преди пет години. А времената се менят.
— Как не! — отсече Марта. — Времената са си едни и същи. Само хората се менят. Нищо. Ще го преживеем някак. Щом ти не искаш, ще помоля новия диригент да ме заведе. В никакъв случай няма да ми откаже.