— Ти си непоносима! Винаги си била непоносима и ще си останеш непоносима!
— Че кой те кара да ме понасяш?
Матев примижа от недоумение.
— Не ме понасяй! — заяви Марта. — Само ме отведи до Новиград.
После си взе чантата, нареди на бавачката какво да прави, нагъделичка сина си и обеща да му донесе козленце с копитца, меченце с лапички и някакво загадъчно същество, на име Ушо-кожушо.
Матев наблюдаваше сцената унило. Каза само:
— Жалко. Колко мило и умно момченце. Би могло да излезе нещо от него, ако не беше син на Марта Матева.
— Напук на тебе пък ще излезе!
Марта не уточни какво, как, кое ще излезе и заслиза към гаража.
Матев тръгна след нея кисел н ядовит и за да вбеси жена си, взе да я увещава да се запише в курсовете за любители-шофьори. Но Марта въобще не му обърна внимание. Още преди да потеглят беше включила телевизора в колата и гледаше как към космоса плавно полита някакво светещо тяло.
Начумери се н смени канала.
Улучи ски-състезания и викна:
— Слалом! Любимата ми дисциплина.
Матев я загледа право в очите и изрече бавно.
— Мартичка! Изслушай ме! Там — и той посочи телевизора, — на шести канал предават моята пиеса „Цвете от космоса“.
— Тъкмо! Ще ми я разкажеш, докато пътуваме. А състезанията няма кой да ми ги разкаже.
Матев сложи ръка на рамото й и продължи с покъртителен тон:
— Марта! Защо ти никога не се интересуваш от мен, от моите тревоги, от работата ми? Може би не ме обичаш?
— Глупости! — сряза го Марта. — Обичам те, та пушек се вдига. Само че аз още преди да се оженим ти обясних, че съм си такава. Ти тогава каза, че няма значение, пък сега се оплакваш…
— Марта! Поне малко внимание… — продължи с патетичен глас Матев.
— Не ми е интересно бе, Матьо! — детски се заглези Марта.
Тогава Матев се обиди:
— Не ти е интересно творчеството на твоя мъж. Интересни ти са само твоите чуждопланетници! Тях сънуваш всяка нощ, не мен!
— Притрябвало ми е да те сънувам! Нали си до мен? А знаеш ли? Аз си завъдих други чуждопланетници. Онези, старите, бяха зли и искаха, да ни изтребят. После се отказаха и се запиляха някъде. Сега има едни понички, много приятни и доброжелателни! Искат да се срещнат с нас…
— Точно с тебе или с човечеството?
— С мене, разбира се, какво общо имам аз с това побъркано човечество?
Колата на Матеви влезе в тунел…
В следния миг Матев осъзна, че на това място не е имало и на може да има тунел. Но докато мине това през ума му, пред тях се разтвори някакъв шлюз и колата се намери в голям кръгъл салон със сводест таван.
Марта каза само:
— Видя ли?
После се заоглежда с любопитство и отвори вратата на колата.
Матьо инстинктивно се опита да я задържи, но Марта протегна крак, опипа пода и като се увери, че е твърд, излезе и поздрави:
— Добър ден!
Мъжът й се хвърли пред нея като да я защити, само че нямаше от кого и от какво.
Край стените на залата стояха няколко… чуждопланетници. Стояха си съвсем мирно.
— Хуманоиди! — прошепна Матев.
— Никакви хуманоиди! Абе, баш са си хора, само че съвсем други — важно заяви Марта.
В тоя момент един от чуждопланетниците се раздвижи и Матеви започнаха да „чуват“ мислите му. Не всичко им беше понятно, но все пак разбраха, че чуждата цивилизация поздравява хората и се радва на техния възход. Хората били разумни, хората били щедри и обаятелни, но нещо пречело да се установи контакт с тях.
— Че какво толкова ви пречи? — не се стърпя Марта.
Чуждопланетниците се вцепениха, после нещо като усмивка смекчи неподвижните им лица.
Марта разбра, че за първи път човек им задава въпрос. Дотогава всички хора, с които хуманоидите се срещаха, само бяха отговаряли.
— И справедливо ли е винаги само ние да отговаряме? На човечеството му е дошло до гуша от отговорности — не преставаше Марта.
— Внимавай какво вършиш! — опита се да я спре ужасеният Матев. — Те са всемогъщи, разполагат с невероятна техника, безумие е да ги дразниш.
— Че какво като са всемогъщи бе, Матьо! — се дръпна Марта. — Аз пък съм човек! Нека се отнасят с мен любезно, по човешки… А те ме държат права!
Последното изречение разтревожи домакините, които дотогава следяха думите й с твърде особени изражения.
Те се опитаха да обяснят, че на тях не им са нужни уреди… подобни на столове, и затова…
Марта не ги доизслуша. Кимна с разбиране, сви колене и се разположи на пода.
След кратко смайване, домакините последваха примера й. На самотно стърчащия Матев не остана нищо друго, освен да се присъедини към това мило общество, насядало като диво племе край огъня.