– А ти в какво вярваш? – пита го Преша. Самата тя би искала да вярва в Бог и почти успява. Понякога има чувството, че над всичко на планетата има по-висша сила. Обича да се взира в небето, невидимо за хората от Купола – нещо, за което ги съжалява.
– Ами ако Бог и истината са едно и също нещо? – подхвърля Брадуел. – Ако истината е в основата на живите същества? Вярваш ли в това, значи вярваш, че в крайна сметка тя ще възтържествува. Ще се разкрие...
– Като Бог? – додава Преша.
– Не знам.
– През времето Преди, мястото, което отреждахме на Бога, ставаше все по-малко и по-малко. От една страна, бе науката. Именно от позицията на науката Уилъкс си въобрази, че може да се превърне в господ. А от друга, бе църквата, създадена за свои собствени цели, в чието лоно богатите бяха благословени, защото са богати. На някои хора им се разминаваше безнаказано – за извършени жестокости, за най-тежки простъпки. – Брадуел свива рамене.
– Мястото, което отреждахме на Бога, бе пометено от Детонациите като всичко останало – отвръща Преша. – А може би с времето е останала само частица, един атом от Господ.
– Напълно достатъчно, за да оцелее.
Ел Капитан вече е на руините и се провиква към тях:
– Оттук се открива добър изглед. Елате да погледнете!
Преша и Брадуел продължават нагоре. Сред отломките се забелязват късове разноцветно стъкло. Въпреки че са потъмнели от пепелта, цветовете все още изглеждат ярки. Преша взима парче стъкло. Краищата му са остри, но повърхността е гладка. Навремето е било част от нещо красиво, сигурна е тя, нещо, което е вдъхновявало хората.
Щом стигат до върха, Преша хвърля поглед към рухналия в подножието таван. А долу, във вътрешността на просторната катедрала, лежат останките на зеления бакърен покрив, пропаднал под собствената си тежест. Сред пластовете пясък и пепел проблясват жълти и червени отломки от стъклопис, лишен от форма и смисъл. Ала Преша знае, че изкуството е отражение на живота и въпреки всичко натрошените витражи са все още плод на изкусно майсторство.
– Значи това е останало от града – отбелязва Брадуел.
Преша се обръща и оглежда ширналия се пред тях почти пустинен пейзаж. Градът е превзет от тинестите води на мочурища. Във влажните храсти се крият зверове и птици. Руините стигат до призрачните останки на разцепен на две обелиск. Прилича на къс от пропукан камък – вероятно мрамор, но с времето почернял.
– Монументът на Вашингтон – отбелязва Брадуел. – „Моливът“.
– А къде е Белият дом? – пита Преша.
– Някъде е ей там – отвръща Брадуел, сочейки на север от обелиска. – Нищо не е останало от него.
– Ами музеите? – обажда се Ел Капитан, докато Хелмут се взира развълнуван над рамото му. – Обеща ми образователна екскурзия.
– Ето ги там. Архивите, Националната галерия, Музея на американската история, Музея по естествена история, Музея на праведната червена вълна... Виждате ли каменните останки на изток от „молива“? – Брадуел посочва могилите с каменни руини. – Може би Декларацията за независимост все още е някъде там. Доколкото знам, са я прибирали в подземно хранилище. Не е изключено да е оцеляла след Детонациите.
– Погледнете натам – казва Ел Капитан, сочейки на изток. – Не е ли това, което търсим?
Капитолият на Съединените щати се очертава на хоризонта като изящен сапунен мехур. Разнебитен, но все пак е там, на малък хълм, издигащ се от заблатените земи. С врмето белият камък е посивял. Огромна част от набраздения с пукнатини покрив е пропаднала. Липсват големи парчета от стените и от разстояние сградата изглежда като направена от дантела. Преша се сеща за дупчиците по дрехите, проядени от молци. Изведнъж осъзнава, че куполът не е празен. Нещо проблясва отвътре, сякаш метал. Летателният апарат – огромният му силует, неговият корпус. Нима наистина е там?
– Виж, Хелмут – прошепва Ел Капитан на брат си. – Ето го, там е.
Преша съжалява, че дядо ù не е тук да го види. Неведнъж ù бе разказвал за деня след Детонациите, когато летателният апарат се плъзнал сред облаците с монотонно бръмчене и от небето полетели бели късчета хартия с текста на Посланието. Хората помислили, че техните братя и сестри от Купола им вдъхват надежда, че те ще бдят над тях с милосърдие. А един ден ще дойдат с мир.
Любувайки се на Капитолия и с ясното съзнание за скритата в него надежда, всичко ù се струва ужасно, непоправимо предателство. Няма дори телена ограда. Просто е оставен без охрана, доказателство за арогантността на Уилъкс. Той никога не е допускал, че един нещастник може да стигне толкова далече, пък дори да успее, едва ли е вярвал, че ще се осмели да го открадне.