– Готови! – повтаря Хелмут и по гласа му Ел Капитан усеща, че самият той е твърде несигурен.
– Финън, само ми кажи, преди да съм допуснал грешка. Ясно?
Лампичките на Финън примигват в зелено.
Ел Капитан натиска сребристия бутон. После вдига ръка, за да задейства превключвателите, с което ще започне изпомпването на въздуха от резервоарите, но преди това поглежда към Финън, който отново примигва в зелено.
Ел Капитан щраква превключвателите.
Брадуел се показва на вратата на кабината.
– След колко време ще се издигнем?
– След около половин час. Първо трябва да източим достатъчно въздух от резервоарите. – Поне веднъж се чувства по-умен от Брадуел. – Защо питаш?
– Чух още шумове.
– От зверове?
– Не съм сигурен. Нещо като дращене, идващо отдолу.
– Продължавай да се ослушваш – отвръща Ел Капитан.
Когато Брадуел се връща в салона, Преша минава толкова близо до него, че телата им се докосват.
– Как ти се струва управлението? – обръща се тя към Ел Капитан.
– Ясно като бял ден. – Това перчене го изпълва с паника. Иска му се да ù каже, че е затънал до уши, само че вече е късно.
– Наистина ли? – учудва се Преша, втренчила поглед в таблото. – Ясно като бял ден?
– Ъхъ – отвръща той. – Мислиш, че няма да се справя?
– Не че се съмнявам в теб – отвръща тя. – Просто всичко изглежда толкова... сложно.
За миг Ел Капитан не казва нищо. Вперил е поглед през стъкления покрив на пилотската кабина към зеещата сграда на Капитолия и прозиращото през отворите сиво небе. Изведнъж си спомня какво си мислеше за небето, когато баща му ги напусна завинаги.
– Като малък все се взирах през прозореца, лежах на полето, вечно се препъвах, тъй като не гледах пред себе си, а нагоре, към небето. „Пак витаеш из облаците!“ – казваше майка ми. Но тя знаеше какво чакам. Баща ми беше пилот и рано или късно самолетът му щеше да прелети над нас, а аз исках да го зърна. Във всеки самолет виждах неговия. Самолетите привличаха вниманието ми навсякъде – в книги, списания и играчки. – Той поглежда Преша. – Може би като малък Уилъкс е гледал така на куполите. Когато си съсредоточен в търсенето на едно-единствено нещо, накрая ще го намериш или пък то ще те намери. Обсебването може да е двупосочно.
Преша се взира в него с изненада. В погледа ù се чете уважение, може би дори възхищение. Усеща непознато опиянение. Свикнал е да го уважават от страх, но това е нещо различно. Радва се, че Хелмут мълчи, оставяйки го да се изкаже докрай. За миг си представя, че са сами, само двамата.
И тогава нещо се удря глухо в корпуса.
Преша извръща рязко глава.
Брадуел се провиква от салона:
– Виждам три звяра. Може би повече. Големи са. Не е изключено да има още.
Летателният апарат се разклаща – първо на едната, а после и на другата страна.
– Мили боже, те ли тласкат така машината? – възкликва Брадуел.
Усещането е сякаш зверовете се опитват да я повдигнат.
Ел Капитан казва:
– Не, не мисля, че е от тях. Издигаме се! Нали? Не се ли издигнахме леко нагоре?
– Нагоре! – надава вик Хелмут.
Само че още не са се отделили от земята. А зверовете се блъскат неистово в корпуса на машината.
– По-добре седни отзад – подхвърля Ел Капитан на Преша. – Сложи си колана.
Последва мощен удар, а после грухтене и пронизителни писъци.
– Побързай, Кап! – вика Преша и се спуска в салона.
Ел Капитан затваря вратата. Слага Финън на мястото на помощник-пилота. После премята колана над черната кутия, щраква закопчалката и го затяга. Накрая сяда на пилотската седалка, но не може да си сложи колана – двамата с Хелмут са доста обемисти.
Летателният апарат се издига бавно, преодолявайки гравитацията, но още е твърде тромав.
Ел Капитан слага ръце на таблото, чийто екран се е включил. На него се вижда груба карта, а в средата ù – зелена светлинка, представляваща самия летателен апарат.
– Какво да правя? – обръща се той към Финън.
– Включи левия и десния двигател.
Той плъзга очи по таблото. Блъскането по корпуса става ритмично. Крясъците са се превърнали във вой, който звучи като заклинание. Най-сетне открива надписите и натиска превключвателите.
– Хайде, Финън. Сега какво?
Летателният апарат се олюлява, сякаш вече не е прикован към земята.
– Отделихме се! Нали?
Машината рязко спира, задържана от обтегнатите стоманени въжета. Ел Капитан се сеща, че ги е забравил, и изпада в паника.
– Какво става? – провиква се Брадуел. – Какво не е наред?
Воят става по-силен, зловещ.
– Освободи въжетата, отпред и отзад – казва Финън.