– Жалко, че нямам фотоапарат – казва тя. – Щях да я снимам.
– Сигурно имаш десетки снимки тук като малка. Не са много местата в Купола, където да се направят незабравими детски снимки.
– Разбира се. – Тя го хваща за ръка.
Известно време вървят в мълчание. Долавят шум далече напред, нечии бързи стъпки.
Бекли вдига ръка, давайки им знак да спрат. Той минава напред и поема към скритата част на коридора.
– Кой е там? – пита високо охранителят.
– Аз съм! Изгубих се на път за тоалетната! – От завоя изниква Гласингс. Лицето му е зачервено, като че ли е тичал.
– Ще ви помоля да се върнете оттам, откъдето сте дошли – отсича Бекли с нетърпящ възражение тон.
– Почакай! – надава вик Партридж и се спуска към Гласингс, но забавя крачка, защото главата му мъчително пулсира. – Гласингс! – казва той и протяга ръка.
Учителят разтърсва енергично ръката му.
– Партридж!
Айралийн пристъпва между тях.
– Сега не можем да говорим! – отсича тя. – Партридж не е в състояние да приема посетители. Имунната му система е прекалено слаба! Нали така, Бекли?
Бекли слага ръка на гърдите на Гласингс.
– Сър, трябва незабавно да се върнете обратно.
– Не, не – протестира Партридж. – Това е Гласингс. – Айралийн го дърпа за ръката. – Пусни ме! – казва ù той. – Бекли, остави го намира! Та това е учителят ми по история на света, по дяволите!
Бекли не му обръща внимание. Вади пистолет и макар да го държи надолу, изрича заплашително:
– Гласингс, искам да се върнеш обратно.
– Недей така – казва Гласингс.
– Бекли, какво те прихваща?
– Всичко е наред – обажда се Гласингс. – Исках само да поздравя Партридж. Не съм го виждал, откакто се върна.
– Откакто съм се върнал? – пита учудено Партридж.
– Затваряй си устата! – вика Бекли и вдига оръжието.
– По дяволите, Бекли! – кресва Партридж. – Разкарай това нещо!
Гласингс мълчи. Поема бавно заднишком с вдигнати ръце.
– Тръгвай, Партридж – казва Бекли – и всичко ще е наред.
Гласингс кимва на Партридж. Говори сериозно – сякаш го предупреждава. – „Прави каквото ти казва.“
– Хайде – подканя го Айралийн.
Поемат обратно по коридора. Щом свиват зад ъгъла, той издърпва ръката си.
– Тихо.
Не се чува изстрел. Нито движение. Никакъв шум.
След минута-две Бекли се връща при тях, сякаш нищо не се е случило.
– Да вървим – промърморва той и тръгва напред.
Партридж го настига.
– Какво, по дяволите, беше това?
– Заповед. Никакви контакти с други хора освен с Айралийн. Точка по въпроса.
– Гласингс е мой учител, а ти извади пистолет срещу него!
– Нищо лично. Просто заповед. – Той продължава да върви с изпънати рамене и безизразно лице.
Партридж не знае какво да каже.
– Заповеди – обръща се той към Айралийн – това е всичко! – Тя се опитва да го докосне, но Партридж я отблъсква. От ярост не е в състояние дори да говори.
Щом стигат до малкия воден театър, той сяда най-отзад и вперва поглед в стената от подсилено стъкло. А от другата страна белугите, прекрасни и силни, порят водата с масивните си опашки.
Айралийн сяда до него. Той усеща погледа ù, но стои като закован.
– Защо, по дяволите, баща ми е наредил да не говоря с никого освен с теб? – пита Партридж и наблюдава Бекли крадешком.
– От съображения за сигурност. За твое добро.
– Стига, Айралийн. Нещо не е наред. Сигурен съм в това.
– Разбира се, че не е наред! Отскоро си се върнал към живота си. Това е голям шок, Партридж.
– Какво имаше предвид Гласингс? Спомена, че не ме е виждал, откакто съм се върнал? Откъде обаче?
– Не знам! – отвръща Айралийн и вдига рамене. – Може би от прага на смъртта. Поне така ми се струва. Беше в кома, но се върна при нас.
– Не мисля. Май имаше предвид нещо друго.
– Ще попитам доктора дали заради загубата на паметта си толкова подозрителен. Най-вероятно е от това.
– Така ли мислиш?
– Мога да се обзаложа.
Белугите се плъзват наблизо, две от тях плуват една до друга. Партридж се чувства изморен. Разтрива очи и се втренчва във водата.
–Айралийн защо правим всичко това?
– За да си върнем изгубеното – отвръща тя. – Влюбихме се. Не мога да пожертвам онова, което имахме. Ако не възстановим спомените, няма да го понеса.
Партридж не вярва, че момиче като Айралийн наистина го обича. Тя изглежда толкова нормална и съвършена, а той никога не е бил нормален и нито пък свършен. Струва му се жестоко, че не помни какво се е случило. Докъде е стигнала близостта им? Деликатен въпрос. Няма смелост да попита. Ами ако са били като женени, а той не си спомня? Иска да узнае истината, но се страхува, защото колкото и привлекателна да е, той не чувства нищо към нея. Познава я, но му е някак чужда. И това е най-странното. Двамата са близки и в същото време непознати.