– Трябва да възстановим спомените си или да ги създадем наново, така ли? – пита той.
– Какво значение има?
– Смяташ ли, че спомените могат да бъдат възстановени? Искам да кажа, дали някога ще си спомня първия път, когато сме били заедно? Или просто трябва да повторим всичко отначало? Да създадем тези спомени отново.
– Не знам – отвръща тя. Изглежда притеснена. – Баща ти каза да се забавляваме. И това беше заповед.
– Не обичам да ми нареждат какво да правя.
– Не бъди зъл – казва Айралийн и за първи път той долавя гняв в гласа ù. Това го изненадва, ала е доволен да открие у нея желание за борба. Тя хвърля поглед към Бекли, сякаш той е не само охранител, но и шпионин. После посочва белугите.
– Нали знаеш, че и те имат пъпове? Много си приличаме с тях.
Белугите замахват мощно с опашки, сякаш имат човешки крака, също като русалките.
– Да, наистина си приличаме – отвръща той.
Айралийн се усмихва.
– Никога не съм била по-щастлива. – Казва истината. Долавя го в начина, по който го гледа. Но, изглежда, Айралийн очаква от него да отговори на чувствата ù. На очите ù затрептяват сълзи. – Все още ме обичаш, нали?
Партридж се паникьосва. Бекли поглежда за миг към тях. Не може да чуе какво си говорят, но той се дразни само от присъствието му. Непрекъснато ги наблюдава, а на всичко отгоре вади оръжие.
Партридж не е сигурен в чувствата си. Ала щом я погледне, усеща любовта. Може сега да не е влюбен, но някога със сигурност е бил. И все пак как да я увери, че я обича? Не помни да я е целувал, а още по-малко да я е обичал.
Миглите ù са тъмни, а устните – плътни. Седи до него, тръпнеща в очакване. Целува я. Тя се изненадва. За миг изопва тяло, но после се отдава на чувството. Партридж очаква да усети страст, ала целувката не значи нищо за него. Струва му се фалшива. Липсва тръпката.
Когато се отдръпва, тя казва:
– Партридж, всичко е наред.
– Кое точно е наред?
– Разбирам.
Дали наистина разбира, че не я обича? Ще му се да си спомни. Тя заслужава поне да знае истината.
– Красива си – казва той. – Наистина.
Тя докосва лицето му.
– Бих могъл... – Какво? Да се постарае да се влюби в нея? – Имаме достатъчно време – добавя той. – Няма закъде да бързаме.
Тя поклаща глава и прошепва:
– Но ние нямаме време, Партридж. Нямаме никакво време.
Лайда
Уязвимост
Звуците отвън отекват в ушите ù. Цял ден майките четат имената от списъци, разпределят жените на групи сред глъч от тракащи чукове, стържещи триони и ревящи деца. Като в кошер.
Кипи трескава подготовка за атаката срещу Купола. Лайда е безсилна да ги спре. Седи безпомощна на одеялото, скръстила ръце. Иска да запуши ушите си, да тропа с крака по пода. Сигурна е, че планът им е обречен на провал, въпреки че не знае какво точно ще предприемат.
Майка Хестра влиза в стаята. Застава до легло номер девет, вперила поглед в Лайда. Сайдън се прокашля, сякаш да привлече вниманието ù, но тя не намира сили да ги погледне. Чувства се прекалено разстроена.
– Беше ми обещала нещо – продумва накрая Лайда. – Опита ли да ги намериш? – Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хелмут са единствените хора, от които се нуждае в момента.
– Заминали са – отвръща Майка Хестра.
– Заминали? – Лайда вдига поглед към нея. – Къде са отишли?
– Ясно е само, че са заминали надалеч, но никой от шпионите ни не знае точно къде. Отвъд на контролираните от нас земи. По-далече, отколкото някой е стигал.
– Но там ги очаква смърт.
– Каквото и да ги е накарало да заминат, сигурно е важно, което си струва риска.
Писна ù хората около нея да рискуват живота си за важни неща. Партридж го няма. Илиа е мъртва. А сега разбира, че останалите са заминали. Сама е.
– Ами Уилда?
– Кой?
– Едно момиченце. Онова, което пречистиха.
– Не е единствената.
– И тя ли е заминала с тях?
– Не.
– Тя добре ли е?
– Лайда, пречистените деца не са добре. Виновни са кръвопийците. Децата бавно чезнат. А това е още една причина да се борим.
Лайда поклаща глава.
– Каква беше ти преди Детонациите? – пита тя майка Хестра. – Беше ли по-различна?
– Бях писателка.
– А какво пишеше?
– Някои неща, които бяха позволени, и други, които бяха забранени от правителството.