Небраска
Дневната програма на Партридж и Айралийн е строго разграфена: пикник край соевите полета, посещение на планетариума, индивидуални уроци по танци в школата на Мърт и Де Вит, където учат ча-ча, румба и фокстрот. Де Вит брои на глас на фона на ритмичната музика.
– Брадички горе! Брадички горе! – обажда се Мърт, а Бекли стои наблизо със самодоволна усмивка.
Учтивите разговори са задължителни. Понякога Партридж се вбесява сякаш без причина. Баща му иска да го направи водач, а ето как си пилее времето!
Но най-лошото е, че нищо не зависи от него. Случи ли се да помоли да се види с приятели или да потърси Гласингс и да се извини, че Бекли бе извадил оръжие срещу него, Айралийн неизменно му отговаря, че все още е твърде слаб.
– Можеш да имаш контакти единствено с хора, които са напълно здрави.
Понякога се пита дали безсъзнанието не е за предпочитане пред това да се влачи от една глупава среща на друга. На всичкото отгоре в съзнанието му не проблясва дори искрица на пробудил се спомен. Единственото, което не му дава мира, са думите на Айралийн в аквариума: „Но ние нямаме време, Партридж. Нямаме никакво време.“
След един урок по танци, докато Айралийн сменя обувките си, той я пита какво е имала предвид.
– Партридж, дори не помня да съм казвала такова нещо. Нали ме познаваш? Понякога говоря глупости!
– Не, не те познавам – отвръща той. – Тъкмо в това е проблемът.
Стресната, тя вдига поглед към него, после се разсмива, но смехът ù звучи така, сякаш ще премине в плач.
– Айралийн, съжалявам. Не исках да те засегна.
– Да ме засегнеш? За какво говориш?
След целувката в аквариума Айралийн е станала още по-затворена в себе си. А може би просто чака търпеливо той да се влюби в нея отново. И Партридж наистина се опитва. Бог му е свидетел, че е така. Все пак що за идиот трябва да си, за да кажеш на момиче, че вече не го обичаш само защото си ударил главата си? Не може да ù причини това.
Въпреки всичко Партридж се чувства манипулиран и безсилен. По-късно, докато се придвижват с моторизираната количка, той казва на Бекли, че иска да види баща си. Неведнъж е отправял тази молба, ала Бекли всеки път намира извинение. Сега обаче Партридж добавя:
– Нека отгатна, Бекли. Този път не мога да се видя с баща си заради претрупаната му програма, заради дълъг работен обяд с останалите ръководители или пък заради презентация, за която трябва да се подготви.
Бекли мълчи. Айралийн го потупва по коляното.
– Сигурна съм, че скоро ще пожелае да се видите! – Чувства се засегнат от липсата на внимание от страна на баща му.
Всъщност не е засегнат. А подозрителен.
Както и изтощен. Главата го боли. Понякога, когато хората го питат нещо, се улавя, че се опитва да чете по устните им, защото не ги чува добре; сякаш се намира в аквариума на белугите и се взира през дебелото стъкло.
– Моля? Съжалявам. Какво казахте?
Изнемогва. Спомня си чувството след Детонациите, когато майка му бе починала. Сновеше насам-натам с отмалели крака. Благословени, благословени – постоянно чуваше тази дума. Благословени сме, че сме вътре. Да, но едва ли си виновен, че много други са навън. Да бъдеш благословен, е извън твоя контрол. Всъщност виновни нямаше – да си благословен или не, до този момент бе индивидуално качество, скрито дълбоко в душата. Но в действителност бе ясно кой е благословен и кой не. Имаше списък.
Това ще рече, че чувството за вина бе недопустимо. Вина за какво? За божията любов? За неговата благословия?
Партридж трябва да е щастлив. Всъщност това важеше за всички. В противен случай все едно хвърляха на вятъра божията благословия. Но колкото и да се стараеше, скръбта му – неизречена и неизразима – ставаше все по-задушаваща. Усещаше я физически. Ала няма за какво да скърби. Животът му е дори по-хубав отпреди, доколкото си спомня. Една вечер, зареял поглед към сцената на плажа, признава на Айралийн колко зле се чувства в прекрасния си нов живот.
– Сякаш съм натъпкан в тяло, което не е мое.
– В чуждо тяло ли? Но това е ужасно! – Айралийн се втренчва в него. Партридж не може да свикне с навика ù да приема нещата буквално.
– Не, не в чуждо тяло. А все едно по случайност съм взел сакото на някое от момчетата от академията, което не ми е по мярка.
– Просто имаш много за наваксване. Проблемът е, че все още живееш в миналото, а трябва да извървиш пътя към бъдещето.
– Хм.
– Не е вярно, че бъдещето не ти е по мярка. Просто ти трябва време, за да го опознаеш, това е всичко. Нима си недоволен? – Това му напомня за благословените и неблагословените, за нещастниците, които водят жалко съществуване. Какъв е техният живот? Представя си мириса на пръст и на пепел. Ала представата е толкова реална, че му се струва почти като спомен…