Когато академията затваря врати за коледната ваканция, Партридж предлага да се разходят там.
– Хайде! – настоява той. – Не може ли да направим поне едно от нещата, които искам?
– Добре! – съгласява се Айралийн. – Щом това ще те направи щастлив!
Вратите на общежитията са заключени, ала Бекли им разрешава да се промъкнат вътре през един отворен прозорец на приземния етаж.
Партридж показва на Айралийн стаята си, сега съвсем празна. Разказва ù за Хейстингс, този стар досадник, който обичаше да казва: „Няма да го приема лично“, макар да ставаше точно обратното. Хейстингс му липсва.
– Беше висок и тромав като върлина. Искаше просто да се забавлява, да си чеше езика. За това живееше.
Айралийн се разхожда из стаята; после се хвърля на едно от двуетажните легла.
– Това ли беше твоето?
– Не – отвръща той и посочва стълбата.
Айралийн се усмихва, качва се по стълбата и ляга на голия матрак, мушвайки ръце под тила си.
– За какво мечтаеше тук горе?
Мечатеше за момичета като Айралийн, които идват и се качват по стълбата към леглото му… В този миг чува щракването на вентилационната система. Температурата се регулира, дори когато в стаята няма никого. Партридж се приближава до прозореца.
– За какво мечтаех ли? – Представя си момичетата, които правят сутрешна гимнастика на поляната. Едно от тях обръща глава. Поглежда към него. Но коя е тя? Как се казва? Майка ù не работи ли в рехабилитационния център? Същото това момиче не пее ли в хора? – Мерц – изрича той.
– Какво каза? – пита неспокойно Айралийн.
– Нищо – отвръща той. – Просто се опитвах да си спомня едно име и изведнъж то изникна в съзнанието ми. Случвало ти се е, нали?
Тя кимва.
– Но не мога да си представя Хейстингс в редиците на Специалните сили. – Отива до огледалото, пред което Хейстингс все оправяше косата си. Спомням си как стоеше тук, облечен с костюм. Вечерта преди танците.
– Какво по-точно?
– Хейстингс се ядосваше, че още не съм готов. – Той вдига поглед към Айралийн. – Нали спомена, че там сме се запознали?
– Покани ме един приятел. Знаеш, че не всички учат в академията.
– Да, знам – отвръща нежно той. Не би искал отново да я засегне. Академията е привилегия за децата на хората от елита. – А аз нямах ли среща там? Нямаше ли някой с мен?
Айралийн го поглежда с тъга. Изглежда така, сякаш всеки миг ще заплаче. Ето какъв е проблемът. Човек никога не знае какво може да я разстрои.
Бекли изсвирва отдолу. Партридж поглежда през прозореца. Бекли му махва да слизат.
– Този Бекли е като квачка – отбелязва Партридж.
Айралий се спуска до средата на стълбата, след което му казва:
– Хвани ме!
Партридж се приближава към нея. Тя протяга ръце и го прегръща. Той я задържа за миг, после я оставя на пода, ала тя не го пуска. Това е прегръдка, с която се сбогуваш с някого, когото никога вече няма да видиш.
– Айралийн? – прошепва той. – Добре ли си?
– Трябва да останем насаме. Знам как да се отървем от него – прошепва тя. – Стига да поискам, мога да се отърва от всеки. Имам план.
По-късно същата вечер Партридж и Айралийн се връщат в спалнята му. Той се пита какво ще стане. За последен път се бяха целунали в аквариума. Целувката не събуди у него никакви спомени, нито пък беше страстна, но може да опита отново. Айралийн е толкова красива. В известен смисъл дори е влюбен в нея.
Но в мига, в който се замисля за това, го обзема изтощение. Честно казано, би предпочел да се мушне сам в леглото и да затвори очи, оставяйки този ден избледнее в съзнанието му. Ще му се да каже: „Искам да се прибера у дома.“ Защо е тази носталгия?
Но Айралийн изглежда някак напрегната и нетърпелива. Това е единственото място, където могат да се отърват от Бекли. Вярно, че има камери, които следят всяко тяхно движение, и все пак никога досега не е оставал насаме с момиче. Всички срещи в академията минаваха под зоркия поглед на някоя стара възпитателка. Няма нищо против камерите, но му напомнят мрънкащ учител по висша математика, което разваля цялата атмосфера.
Айралийн отваря портативния глобус. Въвежда парола и между пръстите ù се вижда как глобусът засиява. Стаята започва да се променя. Завесите, които се полюшват от изкуствения океански бриз, стават бледожълти на сини цветя. Леглото е старомодно – с четири колони и юрган на кръпки, сгънат в долната му част; появява се и стар гардероб, килнат на една страна, а също и една разнебитена нощна масичка.