Водачката им изучава Пресъхналите земи. Лайда предполага, че ще се насочат натам, за да се доберат възможно най-близо до Купола заради катапултите.
Може би сега Партридж е в академията и върви по коридора към стаята си. Представя си, че се е събудил посред нощ, защото не му се спи. Дали си спомня за нея? Сключила ръце, тя мисли напрегнато за него, сякаш иска да го предизвести. Ако между тях има истинска връзка, може би той ще усети предупреждението.
Майките избутват катапултите нагоре по хълма към вътрешността на Пресъхналите земи. Бързо и безшумно зареждат гранатите в тях. Сякаш са най-обикновени ябълки. Или ампутирани юмруци. Накрая изключват предпазителите.
Тогава отстъпват назад и казват: „Чисто“. После втора група майки освобождава пружините. Катапултите изхвърлят гранатите.
Когато падат, се чува шум като от трополене на крака. Близо до очертанията на Купола се вдигат облачета прах. Няколко гранати се забиват във външната му обвивка.
Избухват една по една. Следват мощни, кратки експлозии. Сайдън закрива ушите си с ръце и започва да вика.
– Да, да, да – прошепва гордо Майка Хестра.
Веднъж започнали, не спират. Отначало Куполът дори не помръдва. Обстрелват вентилационната система, но тя е добре защитена.
Тогава се отваря врата – същата, през която изведоха Лайда, сякаш е било преди години.
Тичешком отвътре изхвърчат войници от Специалните сили – високи, здрави, мускулести – и се спускат надолу по хълма.
– Защо не стрелят? – пита Майка Хестра.
Сърцето на Лайда ще се пръсне.
– Първо ще се приближат, за да видят кои сме.
– И без друго искаме да се приближат.
– Какво означава това?
– Искаме да пленят част от нас. Можем да причиним истински щети само отвътре. Знаеш това.
Лайда поклаща глава.
– Това е лудост!
Майките продължават да зареждат катапултите. Прицелват се в Специалните сили. Гранатите падат глухо близо до войниците и почти веднага избухват. Някои побягват, но останалите не напускат строя – сякаш не са програмирани и не могат да реагират на новата ситуация. Телата им избухват – но не наведнъж. Гранатите не са толкова мощни. Те поразяват гръдни кошове, помитат крака, откъсват ръце.
Лайда не може да понесе ужасната гледка. Вината е изцяло нейна. Тя сграбчва Майка Хестра за ръката и я моли:
– Накарай ги да спрат! Те са само ученици! Още са само деца!
– Те са кръвопийци, Лайда. Кръвопийци!
Лайда осъзнава, че никой няма да прекрати жестокото клане. Майките ще продължат да избиват войници, ала другите, които се скриха в гората, ще отвърнат на огъня. Чува изстрел от снайпер. Една от майките, която в същия момент стреля с катапулта, се вцепенява и рухва на земята.
Лайда иска да сложи край на това. Ако в този миг хукне към Купола, майките ще прекратят стрелбата. Тя е бременна. Може да бъде застреляна или заловена от Специалните сили, но ако някой бъде заловен, това е тя. Трябва непременно да се добере до Партридж и да го предупреди. Бебето, тревожи се за бебето, но не може да позволи кръвопролитието да продължава – още повече, като знае, че вината е нейна.
Ала това, което е намислила, е нелогично. Все още не е обмислила добре действията си. Знае само, че се налага да стори нещо, както бе казала Майка Хестра. Леко се отдръпва от нея и хуква.
Майка Хестра писва подире й:
– Лайда, недей! Върни се! – А след това кресва на майките: – Спри огъня! Спри огъня!
Лайда си спомня как тичаше по същия този хълм, когато напусна Купола – спомня си обзелото я чувство за свобода, тъй като не бе тичала от малка – а сега се носи по обратния път. Движи краката си с цялата бързина, на която е способна. Не изпуска Купола от очи.
Избухват още няколко гранати. От гората се разнасят изстрели.
Лайда си дава сметка, че дори да извади късмет и да избегне куршумите, може да свърши в старата си килия с тясно легло, бели стени и ненадежден часовник, с таблите с храна и малките таблетки и с изображението на прозореца, настроено така, че автоматично да възпроизвежда промяната на светлината през целия ден. Косата ù ще бъде избръсната и по скалпа ù отново ще има порезни следи.
Майка ù пак ще е там с пламнало от срам лице.
Ами Партридж – дали и той ще е там?
Стрелбата сква. Експлозиите също. Околността потъва в гробна тишина. Единственият шум идва от свистящия в ушите ù вятър. Гърлото ù е пресъхнало, а дробовете – пълни със студен въздух. Дали е опасно да се тича в това състояние? Жените в академията никога не тичаха.
Не чува почти нищо освен тропота на краката си и ударите на собственото си сърце. Ала изведнъж зърва нещо с крайчеца на окото си – бързо, размазано движение.