– Кой е този човек? – пита Партридж. Той знае, че майка му и брат му са мъртви – факт, в който няма никакво съмнение.
– Случи се, докато ти беше навън. Докараха го от медицинския център. Помня го, защото е различен от другите. Първо, той е по-възрастен от всички в Купола. Знаеш, че разходът на ресурси не си струва за възрастните, да не говорим, че е малко вероятно да доживеят до създаването на новия рай. Но другото – тя забавя стъпки, вглеждайки се внимателно в имената – което ми направи впечатление, е, че не поставиха кислородна тръба в устата му. Вместо това я запечатаха и пъхнаха тръбата в гърлото му. – Тя спира пред една врата и посочва табелката. – Одуалд Белс – казва Айралийн. – Познато ли ти е това име? Белс?
Усеща, че нещо проблясва в съзнанието му. Белс. Белс. Опитва се да си спомни. Докосва табелката с ръка. Отливката на кутрето му потраква. За част от секундата в съзнанието му се мярва око – малко и стъклено. Окото е отворено. Трак. Затворено. Трак. Отново е отворено.
Стъкленото око на кукла.
Айралийн стига до края на коридора. Слага ръка на една огромна метална врата. Тя е заключена, а на стената до нея е инсталирана алармена система.
– А тази тук е здраво залостена и на нея не пише нищо. Кой знае какво се крие отзад?
Преша
Светлина
Финън отброява първо километрите, после метрите. Накрая Преша го вижда в подножието на дълъг, тревист склон. Нюгрейндж. Огромната могила не е била заличена от лицето на земята. Останала е непокътната.
– Още колко остава? – пита тя.
– Четири минути и трийсет и седем секунди – отговаря Финън.
Небето вече е бледорозово. Тя хуква надолу. С всяка крачка усеща пареща болка от драскотините по краката си. Светлината от прожектора на Финън криволичи пред нея, подскачайки сред изровените в земята коловози и бръшляна. Студеният вятър щипе бузите ù. Дробовете ù тръпнат от мразовития въздух – по-ясен и по-чист, отколкото у дома.
Тя се втурва към могилата. Когато стига, оглежда покритите с мъх едри камъни. Докосва странните спирали, издълбани в скалата, и прокарва ръка по студената кварцова стена. Най-сетне открива входа. Скрит зад плътна завеса от бръшлян, проходът е запречен от големи скални блокове, но не е запечатан. Тя разкъсва бръшляна с ръце, разкривайки не само входа към тунела, но и един прозорец над каменния перваз.
Слънцето започва да се очертава на хоризонта. Тя се втурва по тесния тъмен проход – дълъг шейсет стъпки – и накрая се озовава в малка камера. Помещението е с форма на кръст с две ниши отляво и отдясно. Сякаш се намира в древен храм. Замисля се за статуята на Света Уи в криптата, където Брадуел бе започнал да отправя молитвите си към Бога. Замисля се за момчето от моргата и за дядо си, който бе извършил толкова много погребения, но самият той не бе погребан, за майка си и за Седж, които не бяха положени за вечна почивка. Телата им, или по-скоро онова, което бе останало от тях, се превърнаха в неразделна част от пръстта в гората.
– Таванът – прошепва тя на Финън. Той насочва прожектора нагоре и пред очите им изниква укрепена арка, изградена от плътно прилепващи един към друг камъни – сигурна и здрава опора за цялата конструкция. В този миг съжалява, че е сама. Иска ù се Брадуел, Ел Капитан и Хелмут също да видят това. Представя си лицата на призрачните момичета, взиращи се от стените на каменната хижа. Те щяха да се гордеят с нея.
Тук съм – иска ù се да им каже.
После подканя Финън да изключи прожектора.
– Не трябва да има светлина.
Настъпва пълен мрак.
Сяда на земята, облегнала гръб на една от стените. В съзнанието ù отеква гласът на Брадуел: „Мястото, което отреждахме на Господ... ставаше все по-малко и по-малко, докато остана само частица от него, един атом.“ В този миг я изпълва увереност, че е оцелял поне един атом от божията сила, защото как иначе да си обясни случващото се – щом слънцето се издига над хоризонта, през малкия прозорец над входа нахлува светлина, която преминава по целия проход, очертавайки ярко, искрящо петно на пода. Преша разбира със сигурност, че мястото е свято.
Финън стои до нея.
– Ти не си просто кутия – повтаря тя думите от Посланието на Уолронд. – Ти си ключ. – Всъщност обаче няма никаква представа как кутията ще се превърне в ключ. Обзема я паника. Всичките ù надежди са в една кутия – пълна с информация, но все пак кутия.
Но както изглежда, Финън, знае какво се иска от него. Той се придвижва с бръмчене до средата на камерата. От вътрешността му се разгъва дълга, тънка ръчица, на чийто край е закрепена фина стъклена леща почти колкото главата на куклата. Финън я задържа неподвижно. Тогава слънчевата светлина прониква през лещата.