Преша пристъпва към неподвижното тяло на мъжа. Лицето му е червеникаво. Миглите – тъмни. Бялата му риза е шита на ръка. Вместо копчета отпред има връзки, разхлабени на врата от усилията на Преша да го изтласка. Тя вижда, че той диша.
Финън издава остро пиукане. Преша коленичи до мъжа и забелязва шест квадратчета, врязани в гърдите му – две от тях все още пулсират.
– Един от седморката – прошепва тя.
– Бъртранд Кели – обявява Финън.
Преша докосва ризата му. Бъртранд Кели – един от хората, познавали добре родителите ù. Член на седморката.
Единият пулс е на Гош. Но къде ли е тя?
А другият е на Хидеки Иманака.
Тя втренчва поглед в пулсиращите квадратчета. Баща ù е още жив. А пулсът е единствената ù връзка с него.
Бъртранд Келми простенва отново. В този момент в прохода отекват гласове, примесени със звук, напомнящ рев на животно.
Преша грабва бързо Финън и се изправя на крака. В крайна сметка няма никаква представа на чия страна е Кели. Той отваря очи и се втренчва в укрепения таван. Ето, че забелязва Преша. Тя отново вдига Финън над главата си, но някак нерешително.
– Почакай. Успокой се – казва мъжът, опира се на един лакът и вдига отбранително ръка.
– Ти ли си Бъртранд Кели? – пита го тя.
– Кой се интересува? – Той примигва и разтрива очи.
– Къде е Хидеки Иманака?
– Иманака ли? – възкликва той, сякаш не е чувал това име от години. – Откъде познаваш Иманака?
Гласовете се приближават. От коридора се разнася тропот на стъпки.
– Къде е той? – кресва Преша.
– Защо питаш? – пита той.
– Защото това е баща ми – отвръща тя. Баща ми. Баща ми. Тези думи звучат чуждо, изречени от нея. – Той е мой баща – казва тя и въпреки че гърдите ù се свиват, не заплаква.
Бъртранд Кели се взира в лицето ù.
– Еми Бриджит Иманака – прошепва той името, дадено ù по рождение, но заличено от Детонациите – името, принадлежало на момичето, което никога няма да бъде. – Наистина ли си ти?
Той протяга ръка към нея, но Преша отстъпва назад. Това, че е жив, може да означава, че е сключил специална сделка с Уилъкс. В този момент формулата се намира в джоба ù. А мускалите са пристегнати на кръста ù. Ако Кели се окаже замесен с Уилъкс и я залови, тогава Уилъкс ще има достъп до всичко, от което се нуждае.
Стиснала Финън, тя поема надолу по коридора, но пътят ù е отрязан от мъж и жена – и двамата млади и силни. Мъжът я сграбчва за китката, където е главата на куклата. Ръката му е груба и мазолеста. Той поглежда куклата и ахва от изненада.
Жената също изглежда смаяна.
– Коя си ти? – казва тя, но с такъв тон, сякаш я пита: Какво си ти? Доколкото успява да ги разгледа, никой от двамата няма сраствания по тялото и все пак на сутрешната светлина различава белези от изгаряния по лицата им, които са със същия златист оттенък.
– Пусни ме! – кресва Преша.
– Кели? – обажда се жената. – Добре ли си?
Преша извива китката си, опитвайки се да се отскубне. Кожата ù е студена и потна. Мускулите ù са напрегнати. Драскотините по тялото ù са болезнени.
– Пусни я! – извисява глас Бъртранд Кели. – Пусни я!
Мъжът се взира за миг в лицето на Преша и я пуска. Тя се шмугва между двамата, втурва се към светлината в дъното на тунела, блъскайки се в каменните стени от двете ù страни.
Чува отново приглушеня тропот и онзи странен рев. Опира се на камъка и излиза навън. Посреща свежия въздух, слънцето и новия ден.
Най-неочаквано пред себе си зърва кон.
Конят е истинско чудо – дори само, че е тук. Широк гръден кош, черна грива, дълги, стройни крака и изящни глезени. Тъмен белег минава по дължина през тялото му, иначе покрито с мека като кадифе козина. Ушите му потрепват и се въртят. От устата му излизат облачета пара.
Конят е оседлан, но не е завързан. Преша отива до него и слага длан на гърдите му, които са топли. Издигат се и спадат.
Долавя гласовете от вътрешността на камерата. Дали не идват?
Никога не бе яздила кон. Дядо ù бе ù разказал, че на един от рождените ù дни е имало пони, но това беше лъжа за един живот, който никога не е бил неин. Спомня си преплетените коне на килнатата въртележка.
Конят е чудо, предназначено за нея.
Със здравата си ръка хваща дръжката на седлото и, стиснала Финън с другата, се изтласква нагоре. Изненадана е от височината на коня, от неговата царственост. После поема юздите и смушква животното с обувки.
– Давай – казва тя.
Конят прави няколко крачки.
Преша го смушква отново, този път по-настоятелно. Навежда се напред и прошепва:
– Тръгвай! Моля те, тръгвай!